Винс Флин - Всичко е лично

— Когато влязох в тайната квартира.

— Значи първата вечер.

— Да.

— Тогава ли реши да свършиш работата сам?

— Не… тогава само видях възможността.

— Ами когато отиде въоръжен в градинката на другата сутрин?

— Мислех, че има шанс. Исках да видя със собствените си очи и тогава да реша.

— Но когато излизаше от тайната квартира, вече беше готов да го убиеш, ако имаш удобна възможност, така ли?

Рап се поколеба, но призна:

— Да.

Стансфийлд отпи глътка кафе и бавно остави чашата на масичката.

— Има ли друга причина, заради която си решил да действаш сам?

— В какъв смисъл?

Стансфийлд се усмихна съзаклятнически:

— И аз съм бил на твоите години някога… много отдавна. Помолиха ме да направя някои неща за родината си и докато не ги направих, не бях сигурен, че ще успея.

Рап сведе очи към сивите и черни шарки на килима. Не му беше в характера да се разкрива толкова пред някого, когото почти не познава, особено на такива теми, но излъчването на по-възрастния мъж го предразполагаше да бъде искрен.

— Исках да го убия — отвърна Рап след кратка пауза.

— За отмъщение ли?

Рап разсеяно сви рамене.

— Не забравяй… взели сме те с определена цел. Знам какво си преживял. Знам какво ти е причинил атентатът над Локърби.

— Отмъщение, справедливост… не знам. Знам само, че когато тръгнах към градинката онази сутрин, още не бях сигурен, но щом видях онзи мръсник, веднага изпитах желание да го убия. Беше ми писнало от планиране и празни приказки. Не виждах смисъл толкова да усложняваме нещата.

Стансфийлд свали очилата си и го погледна със сивкавосините си очи:

— Някаква друга причина, която да те е подтикнала към действие?

Рап отново сведе очи към килима. Това, което щеше да каже, не го бе признал дори пред самия себе си. Поне не изцяло. Без да вдига поглед, той отговори тихо:

— Страхувах се, че няма да имам куража да го направя.

С разбирането на човек, който е минал по същия път, Стансфийлд кимна. Отдавна не беше убивал, но още помнеше съмненията, които го разяждаха, преди да дръпне спусъка за първи път.

— Как се чувстваш сега?

— В какъв смисъл?

— Сега, след като вече си отнел човешки живот.

Рап се изсмя нервно и погледна часовника си.

— Ако имате няколко свободни часа, мога да ви разкажа.

— Нали знаеш, че смехът често е защитен механизъм, предназначен за отклоняване на основната тема.

Рап си спомни за доктор Люис.

— Да, някой ми го каза наскоро.

— Сега не е моментът да избягваш основната тема.

Рап забеляза загрижеността на по-възрастния мъж. Нервно сключи пръсти и отговори:

— Не съм свикнал да говоря за това.

— Не… и правилно.

Самият Стансфийлд не беше говорил пред никого за хората, които бе убил. Просто не му беше в характера. В хода на работата си обаче бе срещал хора със съвсем различна настройка. Някои говореха задълбочено, като учени, които се стараят да се усъвършенстват в професията. Други възприемаха по-небрежен или изкривен подход в разсъжденията си. Според Стансфийлд най-добри бяха онези, които пазеха мислите за себе си.

— Това е много важно — отбеляза той, като се почука по главата. — Как е там вътре?

— Мисля, че е нормално.

— Някакви проблеми със съня?

— Не. Дори сега спя така, както не съм спал от години.

— Хубаво. Искам да разбереш нещо много важно. Хамди Шариф се занимаваше с нелегална търговия по свое желание и с пълното съзнание, че продава оръжия на терористи, които ги използват, за да убиват невинни граждани.

— Знам.

— Аз нося същата отговорност за смъртта му, каквато и ти.

Рап се намръщи и погледна събеседника си, сякаш не разбираше. Стансфийлд беше очаквал такава реакция.

— Кой мислиш, че те изпрати на тази операция? — попита.

— Не знам.

— Аз те изпратих. Аз бях съдията и съдебните заседатели. Ти беше само палачът. Никога не го забравяй.

Заместник-директорът изрече тези думи с настойчивост, която не беше използвал досега в разговора. Сякаш умоляваше младежа да разбере важността на думите му.

След дълго замисляне Рап кимна, макар че не беше сигурен, че разбира точно какво има предвид по-възрастният мъж. Стансфийлд се изправи и каза:

— Сега можеш да се прибираш.

— Ами тяхното решение?

— Не се тревожи, аз ще оправя нещата. Само се постарай да не създаваш повече проблеми в близките няколко месеца.

— Слава Богу — възкликна Люис, когато Стансфийлд влезе в стаята. — Не мога да вразумя тези двамата.