Винс Флин - Всичко е лично

— Всъщност разпределяне на работното време. Казвам управление на работния ресурс, защото звучи по-тежкарски.

Служителят се изкиска и сложи необходимите печати. Затвори паспорта и го подаде на притежателя му.

— Приятен ден.

— Благодаря, подобно.

Търговецът на софтуер тръгна към главния вход и връзката с един от вътрешните терминали. По нищо не се различаваше от десетки други мъже със сини костюми, бели ризи и виненочервени вратовръзки, опитващи се да си изкарват прехраната. Извън факта, че беше с по-тъмен тен и по-добра спортна форма от обичайното, нищо друго не го отличаваше от множеството. Той влезе в тоалетната до билетната каса на „Делта“. Отвори черното си куфарче и прибра вътре паспорта на името на Майк Крус и портфейла, в който имаше кредитни карти, шофьорска книжка от Мериленд, намачкана и олющена студентска карта от Университета на Вирджиния и чисто нова карта „Блокбастър“ на същото име.

Извади по-тънък портфейл само с една кредитна карта, шофьорска книжка от Вирджиния и осемстотин долара в брой. След като затвори куфара, излезе от тоалетната и отиде на гишето на „Делта“, където любезната млада служителка го попита с какво може да му бъде полезна.

— Ще искам един билет за следващия ви полет до „Дълес“ — отговори той и й подаде шофьорската си книжка.

Жената натисна няколко клавиша, кимна към екрана и погледна книжката.

— Имаме полет в един и четирийсет и осем, господин Рап.

Даде му подробности за часа на пристигане и цената. Рап само се усмихна и остави четири стодоларови банкноти на гишето. Три минути по-късно вече отиваше към терминала с билета и рестото си в портфейла. През последните три дни бе обиколил цяла Европа, представяйки се за друг. Чувстваше облекчение, че отново е на американска земя, но не беше толкова наивен да си мисли, че проблемите му са свършили.

След убийството на Шариф се беше върнал в тайната квартира. Колкото и да не му се искаше, трябваше да забави темпото. Прекаленото бързане в град с такива размери би събудило подозрения, че бяга от нещо. Когато се върна в апартамента, си сложи гумените ръкавици, почисти и разглоби пистолета. Прибра пълнителя, затвора и рамата заедно с комплекта за следене в изтърканото кожено куфарче, заключи го и го върна в гардероба под възглавницата и одеялата. Цевта и заглушителя, плътно увити с горнището на анцуга, пъхна в кафяв хартиен плик. В друг прибра останалите дрехи и обувките, които носеше по време на убийството.

Изкъпа се набързо и облече костюма си. За две минути обиколи апартамента, за да се увери, че не е забравил нещо, после напъха двата плика в черна брезентова торба и я закрепи на задната част на черния си куфар с колелца. Четирийсет и една минути след като бе екзекутирал Шариф, заключи апартамента и слезе на трамвая. Най-близката спирка беше на три пресечки, но преди да се качи, трябваше да реши два важни проблема.

Първо — да намери подходящо място, където да изхвърли двата хартиени плика, и то бързо. И второ, трябваше реши как да напусне страната. Имаше три възможности: със самолет, с влак или с кола под наем. Вариантът с нает автомобил не му харесваше, освен ако не го използваше, за да стигне до Анкара — на осем часа път, където можеше да го зареже на аерогарата и да отлети със самолет. Напускането на страната с кола щеше да му създаде редица проблеми, които искаше да избегне. Щеше да се наложи да остави име, по което полицията можеше да го проследи. Щеше да се представи с фалшива самоличност, но дори фалшивите имена трябваше да се пазят. Най-бързият начин беше да отиде направо на истанбулското летище, но така трябваше да мине през щателна полицейска проверка. Съмняваше се да имат негово описание, но не можеше да бъде сигурен.

На път за трамвайната спирка влезе в една закусвалня, където си взе кафе, вестник и бюрек. Плати в лири и поиска кафето и храната за вкъщи. Когато излезе, вдигна капачето на пластмасовата чашка, духна парата и погледна близката кофа за боклук. Имаше електронна карта за транспорта и не се налагаше да си купува билет. Електронното табло на спирката показваше, че до пристигането на неговия трамвай остават две минути. Рап отново захлупи чашката и отвори черната брезентова торба. Извади по-уличаващия хартиен плик и го пъхна под мишница.

Тракането на приближаващия трамвай привлече вниманието на всички и Рап използва този момент. Тръгна към тълпата от чакащи на спирката и за части от секундата спря до кофата за боклук. Остави за момент куфара и пъхна хартиения плик в големия кръгъл контейнер. Трамваят спря, тълпата тръгна като един човек и след десет секунди вече пътуваха към гара „Сиркеджи“.