Винс Флин - Всичко е лично

С периферното си зрение Стансфийлд видя как Кенеди издърпа телеграмата от масичката и я сгъна на две.

— За кой търговец на оръжие говориш?

— За Шариф, оня дебел турчин — отговори Пауърс със самодоволна усмивка. — Тази сутрин някой му е пръснал главата в Истанбул.

— Цялата глава ли? — намеси се Кенеди, която бе разбрала информацията буквално.

— Поне задната част. — Пауърс постави дясната си длан на тила и потупа с пръсти плешивината на темето си. — Имам добър източник в турското разузнаване. Каза, че някой го е прострелял почти от упор. Един куршум в сърцето, после и те не знаят колко в лицето, но със сигурност повече от един. Ето тук. — Почука с пръст между очите си. — Всички почти в една точка. Професионално изпълнение. Цялата задна част на черепа му била отнесена.

— Имат ли подозрения кой го е направил? — поинтересува се Кенеди.

— Никакви. Обаче слуховете вече са плъзнали.

— Кандидати?

— Обичайните заподозрени: евреите, жабарите, иранците, иракчаните, сирийците и ние, разбира се.

— Руснаците?

— Моя човек каза, че се спотайват. Обадил му се негов стар приятел от КГБ.

— Тоест СВР — напомни му Кенеди сегашното име на руските разузнавателни служби.

— Да, обаче той ги нарича КГБ. Същата стара пасмина. Само с ново име.

— Какво иска Михаил? — попита Стансфийлд, имайки предвид Михаил Иванов, заместник-началника на Директорат Ес, може би най-безскрупулното подразделение в света на шпионажа.

— Никак не е доволен — отговори Пауърс, като енергично поклати глава. — Предявил е доста сериозни искания.

— Например?

— Иска да знае кой го е извършил и очаква пълно съдействие. Заплашил, че ще вгорчи живота на всеки, който не им съдейства. Нагло копеле.

— Свидетели? — попита Кенеди.

— Нито един — отвърна Пауърс, като се ухили широко. Погледна часовника си. — Гръмнали са го преди пет часа. Изглежда, че е дело на професионалист. Пет часа означава, че пичът, който е дръпнал спусъка, отдавна е офейкал. Няма да го пипнат.

— Пич? — хвана се за думата Кенеди.

Той сви рамене:

— Така предполагам. Не се обиждай, ама това е предимно мъжки занаят.

Тя се усмихна, за да му покаже, че не се обижда.

Стансфийлд попита:

— Ами твоят източник… добър ли е?

— Отличен. Много навътре в нещата.

— На кого симпатизира?

— Най-вече на всемогъщия долар, но предпочита да работи с хора, които харесва. Можем да му имаме доверие.

— Дръж ме в течение. Искам да знам какво е намислил Михаил. Ако пак тръгне напред с рогата, може би ще спечелим още няколко съюзници в Анкара.

— Добра идея.

— Нещо друго?

— Ще накарам хората си да подготвят подробен доклад и да ти го пратят.

— Благодаря.

Стансфийлд погледна към вратата, давайки на Пауърс да разбере, че иска да продължи разговора си с Кенеди.

Щом началникът на отдела за Близкия изток излезе, Кенеди скочи на крака. Изтича при бюрото на Стансфийлд и грабна секретния телефон. Започна да набира номера, спираше за няколко секунди, слушайки указания, после набираше нов номер. След двайсет мъчителни секунди гласовата й поща се включи. Кенеди внимателно изслуша краткото закодирано съобщение на Рап, после бавно остави телефона.

Стансфийлд прехвърли очилата в дясната си ръка и попита:

— Е?

Тя кимна, изкашля се и отговори с глас, издаващ, че още не може да повярва:

— Той е бил.

Хубавият младеж разхлаби вратовръзката си и побутна куфара си към митническото гише на летище „Кенеди“. Небрежно, но внимателно огледа лицето на служителя, който проверяваше документите на пристигащите. Носеше американски паспорт и така не се налагаше да се реди на по-бавните и по-дълги опашки пред гишетата, обслужващи чужди граждани, идващи на посещение в САЩ. Беше се наредил на тази не защото вървеше най-бързо, а защото служителят, който работеше на нея, изглеждаше най-възрастен и най-отегчен от шестимата на смяна в момента. Когато дойде редът му, младежът се приближи до високото гише и постави паспорта си върху евтиния син ламинат.

Служителят, около петдесетте и с прошарена коса, го изгледа сериозно, после погледна паспорта. Придаде си важен вид и попита отегчено:

— Добре ли пътувахте, Майк?

Младежът сви рамене:

— Нормално. Командировка.

— С какво се занимавате?

— Софтуер. Управление на работния ресурс.

Служителят зададе още няколко стандартни въпроса, преди да се върне на втория:

— Управление на работния ресурс… какво е това?