Винс Флин - В името на честта

Двамата спряха, за да изчакат Кенеди.

— Да, но поне имаме политическа подкрепа от комисията — отбеляза Неш.

— Най-вероятно. Президентът също е на наша страна.

Неш изчака двама служители от помощния персонал да минат и прошепна заговорнически:

— Няма ли да е супер, ако президентът просто ни даде по една заповед за помилване, в случай че ни осъдят?

Рап се засмя. На Неш явно му беше омръзнало да се цупи.

— Ще ги пазим за черни дни в сейфа на Айрини. Никой няма да знае за тях. — Рап се замисли за следващата среща, която им предстоеше. — Можеш да го попиташ, когато отидем в Белия дом. Аз обезвредих бомбата тук — кимна към залата на комисията, — сега е твой ред.

Неш се замисли за момент.

— Да, може да го попитам.

— Не разчитай много. От години чакам да получа такъв документ.

Кенеди излезе при тях в коридора. Погледна изпитателно Рап:

— Това беше интересно.

— И още как — съгласи се Неш.

— Мисля, че комисията ще се откаже да се занимава с проблема.

— Ами Огдън? — попита Рап.

— Какво значение има? — намеси се Неш. — Ти я съсипа.

— Въпреки това може да ни създаде главоболия — предупреди Кенеди.

— Да… ще се съвземе и пак ще е готова за бой — съгласи се Рап. — Налага се да го направи. Иначе трябва да признае, че е сгрешила, а твърде отдавна се опиянява от собственото си величие, за да го направи.

— Имахме късмет — отбеляза Кенеди.

— Късмет ли? — изсумтя Неш.

— Да, знам — отговори Рап.

— Не мисля, че късметът има нещо общо — възрази приятелят му. — Ако беше предопределен двубой, щяха да го прекратят след първия рунд.

— Айрини има предвид, че при нормални обстоятелства нямаше да ме търпят. Щяха да ме надвикат и ако не бяхме говорили с Лонсдейл, щеше да е абсурд да постигна каквото и да било.

Кенеди погледна Рап:

— За близо двайсет и пет години работа не бях виждала такова нещо. Те са уплашени до смърт. — Погледна назад към залата и добави, без да крие удивлението си. — Твоят приятел от Илинойс…

— Онзи, който обича да ни нарича нацисти ли?

— Да. Извика ме настрана и ми каза, ако имаме нужда от нещо, просто да си го поискаме. Каза ми да ти махна намордника и да ти откача нашийника.

— Не е за вярване. Този тип от две години се опитва да ме хване за топките. Хиляди хора загинаха в Близнаците и Пентагона, а той искаше да викам адвокат за всеки боклук, когото заловя. Сега, след като бомбите паднаха малко по-близо до дома му, изведнъж призовава да сваля меките ръкавици и да забравя за правилника. Бога ми, това са най-егоистичните копелета на планетата.

— Да… Е, на подарен кон зъбите не се гледат. Не е ли това точно което искахме?

— Да. Просто ми се иска да го беше направил заради здравия разум, а не от страх за собствения си задник.

— Да се задоволим с това, което имаме — посъветва го Кенеди. — Радвай се, че не наредиха разследване. Щеше да прекараш близката година по зали и кабинети, като пиеш разредено кафе, ядеш понички и си говориш с адвокати.

— Права си.

— Добре — обяви Кенеди, като погледна часовника си. — Да не караме президента да ни чака.

Тръгнаха по коридора. Двама от телохранителите на Кенеди се приближиха. Неш попита:

— Какво иска президентът?

Кенеди бързо се спогледа с Рап, преди да отговори:

— Нямам представа. Ще разберем, когато стигнем.

Рап и Неш се разделиха с началничката си и слязоха по задното стълбище до мястото, където бяха оставили колата. Рап спря с ключовете в ръка и погледна към булеварда, където екипи от спецполицаи претърсваха останките от един от най-известните ресторанти във Вашингтон. Мястото приличаше повече на археологически разкопки, отколкото на местопрестъпление. Големият паркинг беше разделен на десетина секции с жълта пластмасова лента и оранжеви конуси. Полицаите разравяха останките с лопати или с ръце. За всеки случай наблизо чакаше кран, но повечето тежки отломки вече бяха разчистени.

ФБР търсеше улики. Претърсваше всяко парче от разрушената сграда. В това бяха специалисти — да събират веществени доказателства и да подготвят материали за повдигане на обвинения. Можеха да намерят пръстов отпечатък на останките от детонатора, да открият кой го е направил, да проследят всяка стъпка на убиеца. Няколко години щяха да подготвят делото за съда, а след още десетина можеха да убедят някое чуждо правителство да им предаде главния виновник. Процесът беше бавен и мъчителен.

Рап поклати глава и осъзна, че президентът иска от него да ускори нещата. В тази задача нямаше да играе ролята на съдия и съдебни заседатели — само на палач. Той се качи в колата, запали и даде на задна. Докато излязат от охраняваната зона на Втора улица, изслуша едно гласово съобщение от Коулман. На „Конститюшън“ зави надясно.