Винс Флин - В името на честта

Базата беше организирана като команден бункер от Втората световна война — с коридори, разклоняващи се в различни посоки като кръвоносни съдове. Рап завари Коулман да дреме в едно от помещенията за почивка и го събуди с разтърсване и кафе. Коулман свали краката си от койката на студения под и взе чашата. След няколко глътки почеса русата си глава и разказа какво се е случило през нощта. Един от хората му донесе бележника.

Рап се опита да разчете драсканиците на Джонсън.

— Пише ли нещо за подслушването на доктора?

Коулман се ухили:

— Не съм го насилвал да пише за това. Реших, че ще искаш да го запазиш като изненада.

Рап кимна. Точно това беше намерението му.

— Споменал е за това, но доста кратко. Пише само, че се е консултирал с генералния инспектор на Ленгли.

— Знае ли, че според официалната информация Адамс е напуснал страната?

— Не.

Коулман му разказа още няколко неща. Рап продължи да преглежда бележките. След десетина страници вдигна глава и отбеляза:

— Явно не е стоял със скръстени ръце.

— Така изглежда. Трябва да му се признае, бива го в шпионирането. Моите хора казаха, че използва почти космическа техника. Не са виждали такава апаратура преди.

Рап се поколеба за момент. Може би имаше полза да пощади нещастника. Погледна часовника си и попита:

— Има ли нещо друго, преди да вляза при него? Нямам много време.

— Легнах си около пет, но дотогава ми продъни ушите с оправдания. Очевидно се изживява като жертва. Страшно е разстроен заради раната. Много го боли. Мисля, че ще дава мило и драго за обезболяващо.

— Хубаво. Къде са лекарствата?

Коулман отиде при един метален шкаф, отвори го, извади червено шишенце и му го подаде. Рап взе хапчетата и бутилка вода и излезе в дългия коридор към килиите. Въведе кода на електронната ключалка и отвори вратата. Имаше две килии отляво и две отдясно, с тежки стоманени врати, които изглеждаха като извадени от военен кораб. Бяха свързани с постоянно работещи микрофони. Влагата смущаваше устройствата за запис, затова Рап носеше свое. Беше го взел за всеки случай, ако се наложеше по-късно да уточнява нещо. Най-вероятно обаче щеше да изтрие записа в момента, в който разпитът свърши.

Спря пред първата врата отляво и дръпна тежкото капаче на шпионката. Джонсън седеше с бинтования си крак, вдигнат върху масата. Пред него имаше друг бележник и химикалка. Рап затвори шпионката и отвори вратата. Човекът на Коулман, който пазеше затворника, излезе мълчаливо. Рап постави бутилката върху масата и подрънка с хапчетата, за да привлече вниманието на Джонсън.

— Искаш ли още едно от тези?

— Да!

Джонсън протегна ръка. По горната му устна имаше капчици пот.

— След малко — каза Рап.

Джонсън започна да се гърчи и загрижено погледна крака си.

— Искам първо да обсъдим няколко неща.

Джонсън изстена и удари с юмрук по масата.

— Хайде! Дай ми хапче!

Рап го погледна строго и попита:

— Какво знаеш за мен?

— Знам, че снощи ме простреля в крака без никаква причина. Това знам за теб.

Рап вече си представяше какво е слушал Коулман миналата нощ.

— Имам предвид в по-широк смисъл, Макс. С каква репутация съм известен?

Джонсън се огледа и нервно сви рамене. Рап съблече сакото си и го преметна на облегалката на стола. Постави ръка върху ръкохватката на пистолета и настоя:

— Въпросът не е провокативен, Макс. Тази сутрин е много важно да си искрен. Не ми дреме дали ще ме обиждаш, искам да знам истината. Това може да ти помогне да излезеш по-бързо оттук. Разбираш ли ме?

— Не знам. Всичко е толкова объркано.

— Няма нужда да мислиш много — продължи Рап малко по-настойчиво. — Истината си е истина, лъжата е лъжа. И ако пак мислиш да ме лъжеш, нямам нищо против да повторим снощната игра.

— Каква игра? — не разбра добре Джонсън.

Рап извади пистолета си за по-ефектно.

— Ляв крак, десен крак, ляво коляно, дясно коляно.

Джонсън закри лицето си с ръце.

— Затова помни. Само истината. Повтарям въпроса. С каква репутация съм известен?

Джонсън сви рамене:

— Не знам… убил си много хора.

Рап се опита да бъде обективен:

— Като се замисля, в това има голяма доза истина.

— След снощи — бързо добави Джонсън — изобщо не се съмнявам. Дявол да го вземе… двайсет и пет години съм бил в Ленгли. Служил съм. Това, което направи снощи, е абсурдно. Не можеш така да се отнасяш с колега.

Рап се радваше, че е успял да подремне пет часа, защото Джонсън бе ярък пример какво се случва с човешкия мозък, когато бъде лишен от сън. Като се добави и фактът, че от дете сигурно не беше изпитвал истинска болка, резултатът бе един много възбуден петдесет и шест годишен мъж.