Винс Флин - В името на честта

Хаким разбра притеснението му.

— Спират да нощуват.

— Така мисля. Преди няколко километра минах покрай паркинг за тирове и освен камионите имаше спрели десетина каравани.

Хаким се замисли за момент.

— Може би трябва да се върнем и да пренощуваме там.

Карим енергично поклати глава.

— Сигурно трябва да се регистрираме. Ще ни поискат документи.

Хаким осъзна, че може би е прав.

— Какво друго можем да направим?

— Нали имаш достъп до сателитни снимки на лаптопа?

— Да.

Хаким натисна интервала и екранът се включи. Вече беше отворил прозореца на „Гугъл“. Премести курсора и щракна върху сателитната карта. Извъртя компютъра към Карим.

— На това място ли се намираме?

— Не, но сме наблизо. Може да се увеличава оттук. Ако донесеш джипиеса, ще ти кажа точно къде сме.

Карим взе лаптопа и седна на масичката с лице към Хаким.

— Какво правиш? — попита го Хаким.

— Търся място, където да пренощуваме — отвърна приятелят му, без да вдига очи от лаптопа.

Стомахът на Хаким се сви.

— Какво място?

— Някоя къща. За предпочитане далеч от други съседи.

На пристигане в Съединените щати Рап се чувстваше доста по-добре, отколкото когато заминаваше. Беше си поспал четири часа по време на полета. Събуди се точно един час преди приземяването и сложи кафе. Докато чакаше да стане, изяде един сандвич с пуешко и бекон, хапна малко чипс и изпи бутилка минерална вода. След това си сипа кафе и се зае да направи списък на нещата, които трябваше да свърши. Всеки път, когато извадеше бележник и химикалка, Кенеди заставаше на нокти. Тя беше привърженичка на старата школа, на хората като Бил Донован, Бил Кейси и Томас Стансфийлд. Те често казваха, че ако са ти потрябвали лист и химикалка, значи си объркал работата. Рап нямаше тяхната фотографска памет, но пък и те със сигурност не можеха да счупят нечий врат с голи ръце.

Затова той направи списък. Откъсна един лист и нахвърля някои мисли с почти неразгадаем почерк. Не пишеше имена, само инициали. Запълни близо два листа и половина с драсканици, като прескачаше от един човек или проблем към друг и отново се връщаше на предишния, ако му хрумнеше нещо ново. Беше установил, че ако не прави това поне два пъти седмично, започва да забравя, а в неговия занаят това означаваше, че някой ще загуби работата или живота си.

Когато самолетът се приземяваше на мократа писта, Рап скъса листчетата на четири и ги пусна през мелачката за документи. Ивиците хартия, наподобяващи спагети, се събираха в плик за изгаряне. Помощният персонал на летището щеше да ги унищожи по-късно, но и да попаднеха в неподходящи ръце, чудо голямо. Дори да успееха да възстановят страниците, пак нищо нямаше да разберат.

Самолетът спря при частните хангари, където ЦРУ държеше машините си. Рап погледна през прозореца и си отдъхна, когато не видя официална кола, дошла да го посрещне. Взе нещата си, благодари на пилотите и слезе на асфалта с двата си сака в ръка. Излезе от летището и видя някакъв човек, застанал до колата му. Това го накара да застане нащрек. Преметна сака с дрехите на дясната си ръка и с плавно движение посегна към ръкохватката на пистолета си. След две крачки позна Коулман и се успокои.

Извади ключовете си и отключи колата от три метра.

— Какво става?

Коулман изглеждаше в кофти настроение.

— Имаме проблем — измърмори той.

— Какъв проблем?

— По-добре да го обсъдим на път към града.

Коулман погледна към входа на частния авиационен център. Двама юначаги с вид на телохранители чакаха някого.

Рап хвърли нещата си на задната седалка и попита:

— Ще се качиш ли при мен?

— Да. — Коулман посочи една кола през няколко реда от неговата. — Дойдох с Мик. Ще кара зад нас до центъра.

— Центърът ли? Защо ще ходим в центъра?

— Защото трябва да поговориш с един човек.

Рап понечи да попита с кого, но реши да изчака, докато потеглят.

Когато излизаха от паркинга, Коулман отбеляза:

— Колата ти е чиста. Проверих я, докато чаках.

— Хубаво. — Рап зави в локалното платно. — Сигурен ли си?

Коулман само го погледна.

— Проверих и кабинета на доктора — добави след малко.

— И какво?

— Нищо нямаше.

Рап се намръщи:

— Колко души използва?

— Заедно с мен, четирима.

— Маркъс? — попита Рап, имайки предвид компютърния специалист.

— Да.

— И не сте открили нищо? Мамка му!

— Не съм казал, че не сме открили нищо. Казах, че в кабинета нямаше нищо. От другата страна на улицата в един офис под наем имаше доста сериозна апаратура.