Винс Флин - В името на честта

В общи линии събирането подейства добре на душата й. Особено смехът. Огдън разказа историята за първата си година като сенатор, когато отишла на разследваща мисия в Бразилия. Една нощ в бара всички танцували и толкова се напили, че сенаторите Сафърд и Шелдън предложили да направят „Огдън сандвич“. Тя щяла да бъде месото, а те — филийките. Сафърд прекалил, като решил да стисне младата калифорнийка за лявата гърда. В отговор Огдън хванала левия му тестис между палеца и показалеца си и го стиснала като гроздово зърно. Сафърд почти припаднал и се наложило да го занесат до стаята му. Когато чу историята за първи път, Ейми Прингъл почти се беше подмокрила от смях.

Лонсдейл помогна в разтребването. Радваше се, че все пак дойде. И смехът, и плачът й се бяха отразили добре. Когато си тръгваше, Огдън й напомни за мероприятието на „NARAL Про чойс Америка“, което двете заедно организираха в събота вечер.

— Твоята реч е един от гвоздеите в програмата.

— Боже мой — изстена Лонсдейл. — Не знам дали ще се справя.

— Ще се справиш. — Огдън потупа ръката й. — Ще ти напиша няколко реда за всеки случай. Не забравяй, че го правим в памет на уважавания доктор Смит.

Лонсдейл кимна.

— А онази работа с ЦРУ… Не се хващай на въдицата им. Изчакай да поразуча как стоят нещата.

Лонсдейл нямаше желание да спори с приятелката си, затова не коментира.

— Благодаря, че ме развеселихте. До утре.

Докато чакаше асансьора, тя се замисли за мероприятието на NARAL — националното движение за правото на аборт. Организираха го в памет на човек, който бе отнел повече животи, отколкото можеше да преброи, а Огдън искаше да унищожи мъж, посветил цялата си кариера в защита на родината си. Лонсдейл изведнъж се почувства като в абсурдна сцена от роман на Луис Карол. „Тук всички сме луди“ — помисли си. Странен град беше Вашингтон.

Хаким отпи глътка портокалов сок и взе още четири обезболяващи. Седеше в леглото, подпрян с три възглавници, гледаше лаптопа и умуваше какво да правят сега. От стратегическа гледна точка положението беше може би по-ясно, отколкото изглеждаше. Просто, както да пътуваш по течението на Мисисипи. Имаше много завои и криволици, но в крайна сметка водата се изливаше в Мексиканския залив. Те обаче не следваха реката, а си губеха времето по малките шосета на щата Мисури.

Още му беше трудно да повярва, че всичко, което се беше случило днес, е истина. Едно неразумно решение бе довело до поредица от грешки, всяка от които намаляваше шансовете им и ги излагаше на безсмислени рискове. Двамата с Карим можеха цял живот да спорят дали е било разумно да убиват двамата ловци и никой нямаше да отстъпи, но и никой не можеше да отрече, че така си бяха навлекли цял куп проблеми. Едно прибързано решение влечеше след себе си друго и сега трябваше да бягат, без да имат представа колко близо след тях са силите на закона.

Почти цяла вечер Хаким беше ровил из новинарски сайтове в интернет. През това време минаха през Джеферсън Сити, покрай езерото Озаркс и накрая завиха към Спрингфийлд по шосе 65. Той се отказа от идеята да влязат в Оклахома по магистрала 44. Дълго обмисля това решение, но накрая стигна до заключението, че междущатският път е твърде опасен. Реши да тръгнат към Брансън. Това беше известен туристически обект, посещаван от много автотуристи. Хаким смяташе, че най-разумното решение е да пренощуват на някой голям паркинг сред другите каравани и да чакат утрото. Тогава, в зависимост от новините, щяха или да вземат друг автомобил, или да заредят догоре и да тръгнат към Хюстън.

По някое време северно от Брансън караваната намали и Хаким усети как отбиват. Той вдигна задните щори и надникна, като почти очакваше да види мигащи полицейски лампи. Нямаше нищо. Не се виждаше друга кола. Погледна към предницата на караваната точно когато тя спря. Карим разкопча колана си и дойде при него. Дръпна завеската, подвоуми се за момент и прошепна:

— Нещо ме притеснява.

— Ох, тебе все нещо те притеснява.

Карим изсумтя раздразнено и още повече понижи глас, за да не го чуе Ахмед.

— Ще ме изслушаш ли поне за малко.

Хаким кимна.

— Забелязах, че на юг отиват много каравани.

— Знам. Брансън е като оазис за караваните.

— Да… но всичките са стари.

— Караваните ли?

— Не, хората, които ги карат. Всеки път, когато ги задминавам, те ми махат.

— Това ли те тревожи?

— Не ме тревожи това — сопна се Карим, — но вече близо час не съм видял друга каравана.