Винс Флин - В името на честта

Когато излезе от хотела на слънчевата улица, Хаким беше сигурен, че единствената връзка между него и фермата в Айова е тайният тръст, който беше създал, за да я купи. Преди да разплетат всичко обаче, щеше да мине време, пък и щяха да попаднат в задънена улица. „Роял Банк оф Насау“ беше на малко повече от километър и той никога не беше стъпвал в нея. Всички сделки се уреждаха по телефона. В сметката имаше около двайсет хиляди долара за покриване на текущи разходи и такси — жълти стотинки в сравнение с депозита му в Първа карибска. Да ги вземат, ако искат. Хаким вървеше по тротоара уверен, че е изпреварил бурята. Освен това Кристиан не умееше да се преструва. Това бе една от причините да го избере за свой личен банкер.

На една пресечка преди банката спря и погледна часовника си. До срещата имаше десет минути. Най-разумно беше да използва времето, за да огледа за шпиони, затова пресече улицата и тръгна небрежно, сякаш се разхождаше. От време на време спираше и се преструваше, че зяпа витрините. Всъщност проверяваше отраженията в стъклата, за да види дали някой не го чака. Не забеляза никого и се замисли за новия живот, който го очакваше. Щеше да отиде в Бразилия. С над 200 милиона души, тя беше сред страните с най-разнообразни природни условия на планетата. Местното население говореше португалски, английски и испански и нещо по-важно, акцентът не правеше впечатление. Кръвта на испанските и португалските заселници се беше смесвала с тази на местните жители от векове. Мургавият му тен нямаше да прави по-голямо впечатление, отколкото в родната му Саудитска Арабия.

Хаким бе обиколил бразилското крайбрежие и знаеше десетки места, където можеше просто да изчезне и да започне нов живот. Единственото му изискване беше да е близо до морето. Щеше да си купи лодка и първата година да живее в нея, да обикаля пристанище след пристанище, да си създаде нова самоличност и приятели. Може би някой ден в недалечното бъдеще щеше да се засели на едно място и да се задоми. Единственото му колебание беше за вярата му. Бразилия не беше място, където мюсюлманин като него можеше да спазва религиозните ритуали открито. Трябваше да запази тази част от живота си в дълбока тайна.

Толкова вглъбен беше в мислите си, че не чу как някой вика името му, докато Кристиан не пресече улицата. На лицето на банкера се изписа дълбока загриженост.

— Леле Боже! Какво се е случило с вас?

— Претърпях тежка катастрофа.

— Тези синини от въздушната възглавница ли са? Чувал съм, че може да те обезобрази.

— Да, но ми спаси живота.

Кристиан спря и го огледа внимателно.

— Иначе как се чувствате?

— Добре… имам няколко счупени ребра, но ще оцелея.

— Съжалявам, че сте пострадали така. Нека да влезем и да ви свършим работата.

Двамата пресякоха улицата до главния вход на банката. От другата страна на стъклената врата чакаше човек от охраната. Той махна на Кристиан и отключи вратата. Когато влязоха, банкерът му благодари и преведе Хаким през фоайето до кабинета си, където взе връзка ключове и изкара информацията за сейфа на клиента върху монитора на компютъра си.

— Преди да слезем, искате ли нещо за пиене… чай, вода?

— Не, благодаря: Не съм жаден.

— Имате ли собствен ключ?

— Да.

Хаким сам не можеше да повярва колко спокоен се чувства. Може би защото толкова добре познаваше Кристиан. Щеше да бъде още по-спокоен, след като вземе каквото му трябва от сейфа и изчезне.

Слязоха в подземието. Кристиан го остави да изчака в една стая с два стола и бюро и отиде да донесе сейфа. Върна се след по-малко от минута, остави металната кутия върху писалището и излезе. Хаким извади ключа си, вкара го в ключалката и го завъртя на 180 градуса наляво. Тя изщрака и той отвори капака. Вътре имаше неизползвани документи, кредитна карта с лимит от 25 000 долара, торбичка със 100 000 в брой и купчина акции на стойност един милион. Хаким вдигна ризата си и закопча торбичката с парите около кръста си. Сложи кредитната карта и новия паспорт в предния си десен джоб и погледна в големия хартиен плик, за да се увери, че акциите са вътре.

Затвори сейфа, прибра ключа в джоба си и каза на Кристиан, че е готов. След като банкерът прибра сейфа, двамата се върнаха с асансьора на горния етаж и излязоха от сградата. На улицата Кристиан настоя да отидат да пийнат нещо, но Хаким отговори, че не се чувства добре. Банкерът му предложи да го закара в хотела, но той обясни, че иска да подиша чист въздух, и обеща да се видят на вечеря по-късно, макар че нямаше намерение да го прави. Уговориха се за час и място и се разделиха. Докато се връщаше към хотела, Хаким се почувства окрилен, както отдавна не му се беше случвало. Вече обмисляше каква яхта да си купи. Беше решил точно каква дължина и от коя марка и знаеше откъде може да вземе една добре запазена на старо. Ако не я бяха продали през последния месец, разбира се.