Винс Флин - В името на честта

— Не шофира много добре. Тъй де, не искам да прозвучи лошо… тя е страхотно дете… но не може да кара.

— Майкъл, дадоха й книжката тази сутрин. Никой не е безупречен през първия си ден на волана.

— Не искам да кара безупречно, но…

— Но какво?

— Некадърна е, мамо — намеси се Джак.

Маги се наведе и го хвана с две ръце за бузите.

— Ох… Джак, понякога си ужасен!

— Мамо — настоя той, като се освободи от ръцете й, — не казвам, че е глупава или лоша. Просто това е истината. Тя изобщо не може да кара.

— Добре, тогава с баща си можете да се приберете пеша.

Джак се отдръпна една крачка и погледна баща си:

— Хайде, татко! Ще бъде забавно…

— Джак Неш! — Маги посегна да го хване, но той реагира бързо. Изтича на игрището да посрещне брат си. — Метнал се е на теб — обвини тя мъжа си.

— Мисля, че е взел и доста от майка си.

— Това остроумничене е от тебе.

— Ами магарешкият инат? Откъде го е взел според теб?

Маги се канеше да продължи наддаването, когато към тях се приближи възрастна двойка.

— Извинете — заговори мъжът, — вие ли сте Маги и Майк Неш?

Двамата кимнаха.

— Аз съм Чарли Кели. А това е жена ми Мери.

— Приятно ми е — каза Неш и стисна ръката му.

— Внукът ми играе за Ленгли.

— О… чудесно — намеси се Маги.

— Днес имахме лош късмет — добави мрачно Кели. — Вашият син ни разби. Страхотен играч.

— Благодаря — каза Неш.

Кели обърна замъглените си сини очи към игрището, долната му устна леко потрепери.

— Исках само да ви поздравя — обясни, без да поглежда Неш и жена му. — И да ви благодаря. Служил съм във Флота, после четирийсет години работих в Ленгли. В тайното разузнаване, в оперативния отдел… през повечето време бях в Европа. Това, което сте направили… накара малкото от нас, които все още сме живи… да се гордеем. — Погледна Неш и поклати глава. — Реших, че трябва да го знаете.

Неш се стъписа. За секунда гласът му изневери.

— Благодаря ви, господине.

— Чарли. Наричайте ме Чарли.

— Добре. Благодаря, Чарли.

— Е… — Старецът погледна към паркинга. — Ще се виждаме пак.

— Задължително.

— Много ми беше приятно да се запознаем — каза Маги. Когато възрастната двойка се отдалечи, добави: — Много трогателно.

— Да. Не можем да се отървем от обожатели.

Джак се върна от игрището с Рори и двама негови съотборници.

— Мамо — извика малкият, — наистина ли ще дадеш на Шанън да кара?

— Това не ти влиза в работата, младежо.

— Добре, ако тя кара… — Джак изведнъж извади иззад гърба си каската за лакрос на брат си — аз ще си сложа това.

— Чашата вече преля…

Маги понечи да го хване за ръкава на анцуга, но Джак отново беше по-бърз и побягна през игрището. Майка му се опита да запази някакво достойнство и се обърна към Рори и приятелите му:

— Хубав мач, миличък.

— Благодаря. — Рори посочи двете момчета. — Може ли Уил и Бен да преспят у нас?

— Ами… — Маги не беше подготвена за това развитие на нещата — с баща ти ще ходим на ресторант и Шанън ще се грижи за къщата…

Замълча и погледна съпруга си.

— Отлична игра, момчета — каза Неш.

— Благодарим — отвърнаха те в един глас.

— Нямам нищо против да останете у нас. Вашите пускат ли ви?

Двете момчета казаха, че ще питат, и изтичаха при родителите си.

— На ресторант ли отиваме? — обърна се Неш към жена си.

— Да — отвърна тя с широка усмивка. — През последната седмица не сме останали сами и за пет минути. Имаш ли нещо против?

— Не, изобщо. — Той я прегърна през рамото. — Ще отидем в някое заведение наблизо.

— Където искаш, мили.

— Какво ще кажеш за италианско?

Тръгнаха към колата. Рори изтича напред да види какво правят Шанън и Чарли.

— Добре.

— А после, след като се приберем? — попита Неш с обнадежден глас.

— Можем да поиграем на шпиони и ти да ми покажеш пистолета си.

Неш се засмя. Погледна Шанън, която сваляше Чарли от люлката. Бебето запищя, когато видя брат си да се приближава с изпънати напред ръце, сякаш беше чудовището Франкенщайн. Чарли издаде пронизителен крясък, после се разсмя. Неш се усмихна и си рече: „Колко хубаво нещо е нормалният живот!“

Хаким реши да отиде пеша до банката. Не беше далеч и му трябваше време да помисли. Точно както се опасяваше, плевнята не бе изгоряла. Карим беше идиот, още повече, защото се мислеше за много умен. Непоносим глупак. Хаким постоянно се питаше дали в плевнята е имало нещо, което би могло да насочи ФБР към него. Цял късмет беше, че бе прибрал своята раница по-рано в багажника на караваната. Карим му беше заповядал да скрие неговата торба и тази на Ахмед под брезента в плевнята. Искал лично да ги провери. Падаше му се на глупака. Сега постоянният му стремеж да контролира всичко щеше да стане причина за провала му.