Харлан Коубън - Няма втори шанс

— Да — каза Лени. — И не.

— Е, благодаря, това изяснява нещата.

Телефонът до леглото ми иззвъня. Бях в противоположния край на стаята.

— Някакви възражения? — попитах.

Лени вдигна слушалката.

— Стаята на доктор Сейдман. — Лицето му потъмня, докато слушаше. Сетне процеди: — Изчакайте. — Подаде ми слушалката сякаш беше заразна. Отправих му объркан поглед и произнесох: „Ало?“

— Здравей, Марк. Обажда се Едгар Портман.

Бащата на Моника. Това обясняваше реакцията на Лени. Както обикновено, гласът на Едгар звучеше от официално по-официално. Някои хора просто си мерят приказките. А малцина избраници, сред които и моят тъст, поставят всяка дума на кантар, преди да й позволят да напусне устата им.

Хвана ме неподготвен.

— Здравей, Едгар — изломотих глуповато. — Как си?

— Добре, благодаря. Чувствам се нехаен, разбира се, задето не ти се обадих по-рано. Разбрах от Карсън, че си бил зает с оздравяване от раните. Реших, че е най-добре да те оставя на спокойствие.

— Много си внимателен — отвърнах без следа от сарказъм.

— Както разбирам, днес те изписват.

— Точно така.

Едгар се прокашля, което ми се стори необичайно.

— Питах се, би ли се отбил вкъщи?

Вкъщи значи у тях.

— Днес ли?

— Колкото е възможно по-скоро, да. Ела сам, ако обичаш.

Настъпи пауза. Лени ми хвърли озадачен поглед.

— Случило ли се е нещо, Едгар? — попитах.

— Изпратил съм кола да те чака долу, Марк. Когато пристигнеш, ще разговаряме по-нашироко.

Без нито дума повече, прекъсна разговора.

Наистина ме чакаше кола — черен линкълн „Таун кар“.

Лени ме изведе навън с инвалидна количка. Кварталът ми беше до болка познат. Израснал съм само на миля-две от „Св. Елизабет“. Когато бях петгодишен, баща ми ме доведе за нула време тук в спешното отделение (дванайсет шева), а когато станах на седем, е, вече знаете предостатъчно за престоя ми със салмонелата. Завършил съм медицина в университета и изкарах специализиран курс в така наречената по онова време болница „Кълъмбия Презбайтириън“ в Ню Йорк, но се завърнах в „Св. Елизабет“ с научна стипендия по пластична офталмология.

Да, аз съм пластичен хирург, но не както вие си го представяте. От време на време оправям носове, но никога няма да ме видите да работя със силиконови протези или нещо подобно. Не че ги осъждам. Просто не се занимавам с това.

Работя педиатрична пластична хирургия съвместно с някогашната ми състудентка Зия Леру, кълбовидната мълния от Бронкс. Работим в екип, известен като „Лекари за общ свят“. Всъщност основахме го двамата със Зия. Грижим се за деца предимно в чужбина, които страдат от деформации било по рождение, било от бедност, или от военни конфликти. Пътуваме много. Работил съм по обезобразени лица в Сиера Леоне, по вродени цепки на небцето в Горна Монголия, по увреждания на Крузон 6 6 Болест на Крузон — различни вродени малформации на черепа и очите. — Б.пр. в Камбоджа, върху жертви на изгаряния в Банкс. Като повечето лекари в моята област, съм преминал през широк спектър от специалности. Изучавал съм детайлно „уши, нос, гърло“ с едногодишна практика по реконструктивна, пластична, лицево-челюстна и, както вече споменах, очна пластична хирургия. Подготовката на Чия е сходна, макар че тя е по-силна в лицево-челюстната хирургия.

Ако си мислите, че вършим благотворителна дейност, се лъжете. Аз имах избор — или да оправям цици и да опъвам кожата на вече доказани красавици, или да помагам на ранели или тънещи в мизерия деца. Предпочетох второто, уви, не толкова, за да помагам на ощетените от съдбата, колкото защото там бяха тежките случаи. Повечето специалисти но реконструктивна хирургия дълбоко в душата си обичат пъзелите. Странни птици сме ние. Направо се възбуждаме от недотам атрактивната гледка на вродена аномалия или огромен туморен израстък. Нали знаете медицинските учебници, пълни с ужасяващи илюстрации на лицеви деформации, които не смеете дори да погледнете? Е, Зия и аз пък си падаме по тях. Кефим се да ги оправяме — от нещо разпарчетосано да направим нещо цяло, че и отгоре.

Свежият въздух пълнеше дробовете ми. Слънцето блестеше като при Сътворението, надсмивайки се над моята потиснатост. Обърнах лице към него и му позволих да ме утеши. Моника обичаше да прави това. Твърдеше, че така се „отстресирала“. Бръчиците по лицето й се отпускаха, сякаш лъчите бяха нежни масажисти. Държах очите си затворени. Лени изчакваше мълчаливо да му се насладя.