Харлан Коубън - Няма втори шанс

Поне аз така си казвах.

Само че този път беше различно. Моника ми отвърна. Отговорът й бе кратък — всъщност само едно изречение: „Ти не ме обичаш“. И толкова. В гласа й не личеше съжаление. Просто: „Ти не ме обичаш“. И докато скалъпвах задължителните протести, се запитах дали пък не бе права.

Затворих очи и оставих всичко да бъде отмито. Нещата помежду ни не вървяха, но през последните шест месеца за нас все пак имаше избавление, един спокоен, сгряващ център в образа на дъщеря ни. Погледнах към небето, отново примигнах и пак сведох очи към пръстта, покриваща отлетялата ми завинаги съпруга. „Моника“, произнесох гласно. След това дадох последен обет пред жена си.

Заклех се на гроба й, че ще открия Тара.

Някакъв прислужник, иконом или служител (не знам как се водят в днешно време) ме отведе по коридора до библиотеката. Декорът й беше омекотен, макар и определено тежкарски — богато украсени тъмни подове и семпли ориенталски килими, антични мебели в американски стил, по-скоро солидни, отколкото изящни. Въпреки голямото си състояние и огромно имение, Едгар не бе от хората, които парадират с богатството си. Терминът „новобогаташ“ за него беше скверен и недопустим.

Едгар, облечен в син кашмирен блейзър, се надигна иззад масивното дъбово писалище, върху което бе поставена мастилница с паче перо, принадлежала, доколкото помня, на прадядо му, както и два бронзови бюста — на Вашингтон и Джеферсън. Останах изненадан, че чичо Карсън също присъстваше в стаята. Когато ме посети в болницата, бях прекалено крехък за прегръдка. Сега се опита да поправи пропуска и ме притисна до себе си. Оставих се мълчаливо в обятията му. Той също лъхаше на есен и горски дим.

В стаята липсваха фотографии — никакви снимки от семейни ваканции, никакви училищни портрети, нито увековечени пози на господина и госпожата му, заели почетните места на благотворително мероприятие. Даже май не помня изобщо да съм виждал снимки в тази къща.

Карсън попита:

— Как се чувстваш, Марк?

Отвърнах му, че както би могло да се очаква, и се обърнах към тъста си. Едгар не заобиколи бюрото. Не се прегърнахме. Всъщност дори не се ръкувахме. Посочи ми с жест стола пред писалището.

Не познавам добре Едгар. Срещали сме се всичко на всичко три пъти. Не знам колко пари има, но се разбира от самия му дом, даже и на улицата да е, в автобусно депо да е, по дяволите, даже и гол да е, че Портманови произлизат от пари. И Моника имаше същото излъчване, втъкано от поколения, нещо, което не се научава, защото е едва ли не вродено. Изборът на Моника да живее в нашето сравнително скромно жилище вероятно бе някаква форма на бунт, тъй като мразеше баща си.

Аз също не му бях поклонник, навярно защото вече познавах екземпляри като него. Едгар се имаше за човек, издигнал се без чужда помощ, но всъщност бе спечелил парите си по старомодния начин — беше ги наследил. Не познавам много свръхбогати хора, но съм забелязал, че колкото повече неща ти се поднасят на сребърен поднос, толкова повече хленчиш за социални придобивки и държавни подаяния. Много странно. Едгар принадлежи към онази класа от избраници, която се самозаблуждава и дори си вярва, че е постигнала положението си чрез упорит труд. Разбира се, всички си търсим оправдания в живота и ако човек никога не се е грижил за насъщния, ако е живял в разкош, без да е направил нещо, за да го заслужи, това, предполагам, подсилва неувереността му. От което не следва да се прави на велик.

Седнах. Едгар стори същото. Карсън остана прав. Взрях се очаквателно в Едгар. Беше загладен като всеки добре хранен човек. Никакви остри черти на лицето. Естествената руменина на страните му, всичко друго, но не и мършави, беше изчезнала. Сключи пръсти и ги положи върху шкембенцето си. Бях донякъде изненадан да забележа, че изглеждаше съсипан, измъчен и някак безжизнен.

Казвам изненадан, защото винаги ме е впечатлявал с вродената си невъзмутимост на човек, чиито собствена болка или удоволствие мачкат тези на останалите, убеден, че населяващите пространството наоколо му не са нищо повече от необичайна украса на витрина. Вече бе загубил двете си деца. Синът му Еди Четвърти бе загинал преди десетина години, докато шофирал пиян. Според разказа на Моника, Еди криволичел върху двойната жълта линия на пътя и нарочно се натресъл в насрещното движение. По някаква причина тя обвиняваше за това баща си. Както и за много други неща.

Познавах се и с майката на Моника. Виждал я бях само веднъж. Тя често си „почива“. Взема си „продължителни ваканции“, или иначе казано, прекарва времето си ту вътре, ту извън различни рехабилитационни заведения. Единствения път, когато съм я срещал, се беше „подкрепила“ добре за някакво социално събитие, издокарана, напудрена, безупречна и неестествено бледа, с отсъстващ поглед, леко олюляваща се и заваляща думите.