Харлан Коубън - Няма втори шанс

Едгар се изправи и се запъти към ъгъла на стаята. Отвори вратата на един шкаф и извади спортен сак „Найк“. Произнесе без предисловия:

— Всичките пари са тук.

Стовари сака в скута ми. Взрях се опулен в него.

— Два милиона долара?

— Номерата на банкнотите не са последователни, но имаме опис на всички серийни номера, за всеки случай.

Гледах ту към Карсън, ту към Едгар.

— Не мислите ли, че трябва да се свържем с ФБР?

— Не, наистина не. — Едгар се настани върху писалището и скръсти ръце пред гърдите си. От него лъхаше на скъп афтършейв, но под обвивката надушвах и нещо по-примитивно, почти граниво. Отблизо можех да забележа тъмните кръгове, признак на изтощение. — Ти вземаш решението, Марк. Ти си бащата. Ще приемем, каквото и да направиш. Но както сам знаеш, имал съм си работа с федералните власти. Може мнението ми да е повлияно от знанието ми за тяхната некомпетентност, а може и да съм предубеден, тъй като съм ставал свидетел доколко действията им се ръководят от личен интерес. Ако ставаше въпрос за моята дъщеря, по-скоро бих се доверил на своята преценка, отколкото на тяхната.

Не бях сигурен какво да кажа или да сторя. Едгар се погрижи за това. Той плесна веднъж с ръце и посочи вратата.

— В писмото се казва да се прибереш вкъщи и да чакаш. Смятам, че е най-добре да се подчиним.

Същият шофьор ме очакваше. Пъхнах се на задната седалка с притиснат до гърдите сак „Найк“. Чувствата ми се мятаха между жалък страх и най-необяснимо въодушевление. Можех да си върна дъщерята. А можех и да прецакам всичко.

Но да карам поред — преди всичко, да се обаждам ли на полицията?

Направих опит да се успокоя, да погледна на ситуацията хладнокръвно, обективно, да претегля всички „за“ и „против“. Естествено, беше невъзможно. Но все пак съм лекар. Вземал съм животоопределящи решения и преди. Знаех, че най-добрият начин да сторя това, е, като отстраня емоционалния багаж от уравнението. Но тук бе заложен животът на дъщеря ми. Моята дъщеря. Или като ехо на онова, което споменах в началото — на моя свят.

Къщата, която купихме с Моника, беше буквално зад ъгъла до къщата, в която съм израснал и в която все още живеят родителите ми. По този повод изпитвам смесени чувства. Наистина не ми харесва да живея в близост до родителите си, но не по-малко мразя и чувството си за вина, че съм ги напуснал. Компромисното решение — живей до тях, но пътувай често.

Лени и Шерил живеят само през няколко преки, до Каселтън Мол, в къщата, където Шерил бе израснала. Родителите й се преместиха във Флорида преди шест години. Те държат апартамент наблизо в съседния квартал Роузланд, за да се виждат с внуците си и да се спасяват от непосилните жеги в Слънчевия щат.

Не изпитвам особена радост, че живея в Каселтън. През последните трийсет години градът почти не се е променил. В младежките ни години се присмивахме на майките и бащите си заради техния материализъм и привидно дребнави житейски ценности. А сега се превърнахме досущ в своите родители. Просто заехме тяхното място и натикахме мама и татко в трета глуха, да си гледат пенсиите. Децата ни пък изместват нас. Ала закусвалнята „Морис“ си е все там, на „Каселтън Авеню“ и пожарната продължава да е от доброволци. Младшата лига все тъй играе в Нортланд Фийлд и жиците на високоволтовото напрежение са все тъй провиснали опасно близо над старото ми първоначално училище. Гората зад къщата на Бренърови на „Рокмонт Терас“ продължава да е свърталище на тинейджъри, където се събират да пушат. Гимназията пак излъчва между пет и осем национални първенци годишно, макар че когато бях по-млад, списъкът беше предимно от евреи, докато сега клони към азиатската общност.

Завихме надясно по „Монроу Авеню“ и минахме покрай терасовидния квартал, в който съм израснал. Боядисана в бяло, с черни щори, с кухня, дневна и трапезария, разположени на три стъпала по-ниско вдясно, нашата къща, макар и малко по-вехта, почти не се отличава от останалите къщи в квартала, сякаш излезли от шприц за курабийки. Всъщност единственото, с което изпъква, е рампата за инвалидната количка. Поставихме я след третия инсулт на татко, когато бях на дванайсет години. Приятелите ми и аз я използвахме за скейтборд писта. В долния й край поставихме препятствие за отскок от тухли и шперплат, което стъкмихме сами.

Колата на медицинската сестра беше в алеята. Тя идва денем. Не наехме денонощна болногледачка. Вече над две десетилетия баща ми е прикован към инвалидната количка. Не може да говори. Устата му от лявата страна е грозно изкривена надолу. Половината му тяло е напълно парализирано, а и другата половина не е цвете.