Харлан Коубън - Няма втори шанс

Моника беше отчуждена от семейството си, като изключим чичо Карсън. Както навярно си представяте, надали имах нещо против.

— Каза, че искаш да ме видиш — продумах.

— Да, Марк, да, казах.

Зачаках.

Едгар положи ръце върху бюрото.

— Ти обичаше ли дъщеря ми?

Хвана ме неподготвен, но все пак успях да изрека без колебание:

— Много.

Сякаш долавяше лъжата. Направих усилие да не отклоня погледа си.

— И въпреки това тя не беше щастлива, не мислиш ли?

— Едва ли мога да бъда обвинен в това.

Той кимна бавно.

— Какво пък, може би имаш право.

Но начинът, по който се измъквах при самозащита, не беше убедителен дори за мен. Думите на Едгар прозвучаха като ненадейна плесница. Вината ми се завръщаше с грохот.

— Знаеше ли, че тя посещава психиатър? — запита Едгар.

Първо се обърнах към Карсън и после пак към Едгар.

— Не.

— Тя не искаше никой да узнае.

— А ти как разбра?

Едгар не отвърна. Взираше се в ръцете си. Сетне промълви:

— Искам да ти покажа нещо.

Отново хвърлих крадешком поглед към Карсън. Беше стиснал челюсти. Даже ми се стори, че забелязах потрепване. Пак се извърнах към Едгар.

— Добре.

Едгар издърпа чекмеджето на писалището, бръкна в него и измъкна найлонов плик. Вдигна го пред очите ми, стискайки го за ъгълчето между палеца и показалеца си. Мина известно време, но щом осъзнах какво виждам, очите ми се разшириха.

Едгар долови реакцията ми.

— Значи познаваш това?

Бях загубил ума и дума. Извърнах очи към Карсън. Неговите бяха зачервени. Пак погледнах Едгар и кимнах изтръпнал. В найлоновия плик беше поставено малко парче от дреха, може би седем и половина на седем и половина сантиметра. Десенът беше същият, който видях преди две седмици, малко преди да бъда прострелян.

Розово на черни пингвинчета.

Едва успях да изхриптя:

— Откъде имаш това?

Едгар ми подаде голям кафеникав плик — от онези с мека подплата от вътрешната страна. Той също бе затворен в найлонов плик. Повъртях го в ръцете си. Името и адресът на Едгар бяха напечатани върху бял етикет. Нямаше обратен адрес. Пощенското клеймо беше от Ню Йорк.

— Пристигна днес по пощата — поясни Едгар. Той посочи към парчето плат. — Това на Тара ли е?

Май съм потвърдил.

— Това не е всичко — произнесе Едгар. Отново се пресегна към чекмеджето.

— Позволих си да поставя всичко в найлонови пликове. В случай, че органите решат да го изследват.

Отново ми подаде нещо, което приличаше на затваряща се с цип торбичка. Този път по-малка. Вътре имаше косми. Малки кичурчета коса. С нарастващ ужас осъзнах какво виждам. Сърцето ми спря.

Бебешка коса.

Някъде отдалеч дочух гласа на Едгар:

— Нейните ли са?

Затворих очи и се опитах да си я представя. Тара в детското креватче. За мой ужас, образът на дъщеря ми вече избледняваше в съзнанието ми. Как е възможно такова нещо? Вече не бях в състояние да кажа дали това, което виждах в мислите си, беше спомен, или нещо, което си измислям, за да замести образа, който вече забравях. По дяволите! В очите ми напираха сълзи. Помъчих се да си върна усещането за меката главица на дъщеря ми, за начина, по който пръстите ми напипваха теменцето й.

— Марк?

— Може и да са нейните — произнесох, отваряйки очи. — Няма как да знам със сигурност.

— Ето още нещо — рече Едгар. Подаде ми поредния найлонов плик.

С разтреперана ръка поставих торбичката с косата й върху писалището. Поех новия плик. В него имаше бял лист — писмо, напечатано на лазерен принтер.

Ако потърсите полицията, изчезваме. Никога няма да узнаете какво се е случило с нея. Ще ви следим. И ще знаем. Имаме вътрешен човек. Разговорите ви се следят. Не обсъждайте това по телефона. Знаем, че вие, Дядото, сте богат. Искаме два милиона долара. Искаме вие, Таткото, да доставите откупа. Вие, Дядото, трябва да сте готов с парите. Прилагаме и клетъчен телефон. Не може да бъде проследен. Но ако наберете номер или го използвате по някакъв начин, ще знаем. Ще изчезнем и никога повече няма да видите детето. Пригответе парите. Дайте ги на Таткото. Таткото да държи парите и мобифона до себе си. Да се прибере вкъщи и да чака. Ще се обадим и ще ви кажем какво да правите. Отклоните ли се от инструкциите ни, няма да видите повече дъщеря си. Няма да има втори шанс.

Синтаксисът беше, меко казано, особен. Прочетох писмото три пъти, след което се спогледахме с Едгар и Карсън. Заля ме странно спокойствие. Да, това беше ужасяващо, но получаването на писмото… беше и облекчение. Най-сетне нещо се случваше. Вече можехме да действаме. Да си върнем Тара. Имаше надежда.