Харлан Коубън - Няма втори шанс

Винаги съм считал себе си за свръхчувствителна личност. Лесно се просълзявам от тъпи филми. Лесно се оставям да манипулират чувствата ми. Но пред баща си не съм плакал никога. А сега, след този ужасен удар, почувствах — знам ли, — че някак съм надмогнал сълзите. Класически защитен механизъм, предполагам. Налагаше се да продължа напред. Не е много по-различно от професията ми — при появата на малка цепнатина я закърпвам, преди да зейне голям отвор.

Лени продължи да вдига пара по повод телефонния разговор.

— Поне имаш ли представа за какво те търси тоя надут дърт пуяк?

— Никаква.

За момент млъкна. Знам за какво си мислеше. Лени обвинява Едгар за смъртта на баща си. Неговият старец беше средна ръка мениджър в „Пронес Фудс“ — една от многото фирми, собственост на Едгар. Бе робувал за фирмата двайсет и шест години и тъкмо навърши петдесет и две, когато Едгар предприе крупно сливане и бащата на Лени загуби работата си. Помня, че виждах господин Маркъс, седнал с приведени рамене край кухненската маса, да поставя старателно автобиографията си в разни пликове. Не успя да си намери работа и след две години почина от инфаркт. Нищо не можа да убеди Лени, че между двете случки няма връзка.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб? — попита той.

— Да, ще се оправя.

— У теб ли е мобилният ти?

Показах му го.

— Обади ми се, ако се наложи.

Благодарих му и го освободих да си върви. Шофьорът отвори вратата. Качих се в колата с изкривено от болка лице. Нямаше да пътуваме далеч — само до Каселтън, Ню Джърси. Моят роден град. Подминахме сградите на асиметрично разположени нива от шейсетте години, окрупнените стопанства от седемдесетте години, алуминиевите облицовки от осемдесетте години и постройките „Мак Маншънс“ от деветдесетте. Накрая дърветата започнаха да се сгъстяват, къщите да отстоят далеч от пътя, потънали в тучна зеленина, скрити от високите мърляви фасади, които все още се мяркаха тук-таме. Наближавахме света на отколешно богатство, онези привилегировани земи, които винаги ухаят на есен и горски дим.

Фамилията Портман се бе заселила из тези гъсталаци непосредствено след Гражданската война. Както в преобладаващата извънградска част на Джърси, имотът се е състоял от ферми. Прапрадядото Портман продавал малко по малко акрите си и така натрупал състояние. Все още притежаваха шестнайсетина акра, което правеше имота им един от най-обширните в района. Докато изкачвахме стръмната алея, погледът ми свърна наляво към фамилния гробищен парцел.

Забелязах неголяма могила от прясна пръст.

— Спрете колата — наредих.

— Съжалявам, доктор Сейдман — обади се шофьорът, — но ми е наредено да ви докарам до главния вход.

Наканих се да запротестирам, но ми хрумна по-добра идея. Изчаках колата да спре пред парадния вход. Излязох от нея и се запътих обратно по алеята. Чух шофьорът да вика след мен: „Доктор Сейдман!“, но продължих по пътя си. Извика ме повторно. Не му обърнах внимание. Въпреки липсата на валежи, тревата зеленееше като в тропическа гора. Потънала в цвят, розовата градина напомняше цветна експлозия.

Опитах се да ускоря крачка, но усещах кожата си опъната до скъсване. Пак забавих темпо. Това беше едва третото ми посещение в имението на Портманови — бях го виждал десетки пъти през юношеството ми от външната му страна — и никога не бях стъпвал във фамилното гробище. Всъщност като повечето нормални хора се стараех да го отбягвам. Идеята да погребеш свой роднина в задния двор като домашен любимец… явно е нещо нормално за богатите, което ние простосмъртните не успяваме да схванем. Нито пък искаме.

Ето го. Прясно изкопаният гроб. Все още липсваше надгробна плоча. Върху поставения знак, с калиграфски букви като на покана за сватба, бе изписано скромното:

НАШАТА МОНИКА.

Стоях там, примигвайки. Моника. Моята красавица с безумен поглед. Връзката ни беше бурна — класически случай на твърде много страст в началото и недостатъчно към края й. Не знам защо се случва така. Отначало Моника беше различна, не ще и дума. Искрите, трепетът имаха своята притегателна сила. По-късно промените в настроението й просто взеха да ме изморяват. Нямах нерви да се ровя по-навътре.

Внезапно ме връхлетя болезнен спомен, както бях свел поглед към могилата от пръст. Две нощи преди нападението, когато влязох в спалнята, Моника пак беше плакала. Не че й беше за пръв път. Далеч не. Изпълнявайки отредената ми роля в спектакъла на съвместния ни живот, съм я питал неведнъж какво има, но вече без да влагам чувство. По-рано я питах с повече загриженост, А Моника никога не ми отвръщаше. Правил съм опити да я прегърна, но тя се вцепеняваше. Получи се така, че след време липсата на ответност взе да ми дотяга, все едно плачеше пред каменна статуя, от което в крайна сметка и моето сърце се вкамени. Това е да живееш с депресивна личност. От един момент нататък започва да ти писва.