Харлан Коубън - Няма втори шанс

— Много мило от нейна страна.

— Макар че готви с две леви ръце — отбеляза той.

— Не съм казал, че ще ги ям.

Лени извърна поглед, за да вдигне вече приготвения сак. Аз го наблюдавах. Познавахме се от много години, още от паралелката на госпожа Робъртс в първи клас, затова не се изненада, когато попитах:

— Ще ми кажеш ли какво става?

Очаквал бе да зачекна темата, тъй че веднага подходи към нея.

— Виж какво, аз съм твой адвокат, нали така?

— Така.

— Значи ще ми позволиш да ти дам един юридически съвет.

— Слушам.

— Трябваше да ти го кажа по-рано. Но си знаех, че няма да ме чуеш. А сега, сега нещата вече са по-различни според мен.

— Лени?

— Да?

— Какви ми ги приказваш?

Независимо от физическия му ръст, за мен Лени си остава хлапак. А това ми пречи да приемам съветите му твърде сериозно. Не ме разбирайте криво. Знам, че е умен. Празнувах с него, когато го приеха да следва право в Принстън и после в Колумбийския университет. Преди това си взехме заедно изпитите „САТ“ 4 4 Стандартен тест, използван в колежите и университетите на САЩ за улесняване подбора на нови студенти. — Б.пр. и бяхме в една и съща „Ей Пи“ 5 5 „Ей Пи“ — съкратено от „Advanced Placement“ — програма в САЩ и Канада, предлагаща възможност на студенти първи курс да учат в по-горен курс поради добри постижения в гимназията. — Б.пр. група по химия през първата ни година в колежа. По в моите очи Лени беше приятелят от щурите петъчни и съботни нощи, с когото обикаляхме нагоре-надолу като гламави. Яхвахме таратайката комби на баща му, която отвътре беше с дървена ламперия — не точно „траулер за мацета“ — и се пробвахме да се впишем в купоните. Не че не са ни допускали на тях, само че не и с „добре дошли“. Бяхме част от безименната колежанска маса, която наричам „великите невидими“. Стояхме в ъглите с бири в ръцете, тръскахме глави в такт с музиката, правехме отчаяни опити да се откроим. Но това не се случваше. Повечето нощи завършвахме в „Херитидж Дайнър“ със сирене на скара, а в по-добрите случаи — на футболното игрище зад училище „Бенджамин Франклин“, където лежахме по гръб и зяпахме звездите. Винаги е по-лесно да разговаряш дори и с най-добрия си приятел, когато гледаш към звездите.

— Добре де — рече Лени, жестикулирайки както обикновено. — Работата е следната: не желая повече да разговаряш с ченгетата, без аз да присъствам.

Смръщих се.

— В буквалния смисъл ли?

— Може и нищо да няма, но съм запознат с подобни случаи. Не точно като този, но знаеш какво имам предвид. Първият заподозрян винаги е от семейството.

— Имаш предвид сестра ми.

— Не, имам предвид тесния семеен кръг. Или още по-тесния, ако това е възможно.

— Да не намекваш, че полицията подозира мен?

— Не знам, наистина. — Млъкна, но не задълго. — Добре, да, вероятно.

— Но нали аз бях застрелян, не помниш ли? Моето дете беше отвлечено.

— Правилно, но това пак е нож с две остриета.

— Как така?

— Докато времето тече, ще започнат да те подозират все повече и повече.

— Защо? — запитах.

— Не знам. Но точно така става. Виж, с отвличанията се занимава ФБР. Знаеш това, нали? Ако едно дете липсва повече от двайсет и четири часа, те приемат, че случаят е федерален и е техен.

— Е, и?

— Значи първо на първо, след повече от десетина изминали дни, тук трябва да се е струпала една камара федерални. Те подслушват телефоните ти и чакат обаждане за откуп или нещо подобно. Но тези дни те комай са вдигнали гълъбите. Това е нормално, разбира се. Не могат да чакат до безкрайност, тъй че ограничават бройката до един-двама агенти. А и посоката на мисленето им се изменя. Тара вече е не толкова обект на отвличане с цел откуп, колкото на чисто похищение. Но аз предполагам, че телефоните все още се подслушват. Още не съм питал, но ще го направя. Ще твърдят, че оставят агентите тук в случай, че бъде направено искане за откуп. Но освен това се надяват и да изкопчат от теб нещо уличаващо.

— Е, и?

— Тъй че бъди внимателен — предупреди Лени. — Помни, че телефоните ти — домашен, служебен, мобилен — вероятно се подслушват.

— Пак те питам какво от това? Не съм направил нищо.

— „Не съм направил…“ — Лени размаха ръце, все едно се канеше да полети. — Виж, просто бъди внимателен и толкоз. Сигурно ще ти е трудно да го повярваш, и гледай да не се задавиш като ти го кажа, но е известно как полицията извърта и изопачава доказателствата.

— Ще ме побъркаш. Да не искаш да кажеш, че съм заподозрян само защото съм баща и съпруг?