Харлан Коубън: Няма втори шанс

— Не сега — обърнах се към нея, повишавайки стоманената нотка малко над нейната. — Трябва да открием дъщеря ми.

Моника бе погребана във фамилното гробище на Портманови в имението на баща й. Естествено, бях пропуснал погребението. Не знам какво точно изпитвах в тази връзка, но пък в моменти на гола откровеност към себе си съм признавал, че чувствата ми към моята съпруга са доста объркани. Моника имаше красотата на едно привилегировано съсловие — с прекалено изящни скули, права, черна, с копринен гланц коса и изпъната стойка на тенисистка от частен клуб, едновременно дразнещи и възбуждащи. Женитбата ни беше старомодна — по принуда. Е, преувеличавам. Моника беше бременна. А на мен тика и не ми се вземаше окончателно решение. Към брачното ложе ме тласна наближаващата поява на бебето.

Узнах подробностите около погребението от Карсън Портман — чичото на Моника и единствен член на семейството й, който поддържаше връзки с нас. Моника бе силно привързана към него. Карсън седеше край болничното ми легло със сключени в скута си ръце. Видът му твърде силно ми напомняше на любим мой колежански преподавател — очила с дебели стъкла, размъкнато туидено сако и избуяла като на Айнщайн грива. Но кафявите му очи се овлажниха, когато ми разказа с тъжния си баритон как Едгар, бащата на Моника, се бе постарал да превърне погребението на жена ми в „скромен, но стилен ритуал“.

Не се и съмнявах. Особено в скромната му част.

През следващите няколко дни имах доста посетители в болницата. Майка ми — всички й викаха „Душко“ — нахълтваше всяка сутрин в стаята ми като зареден турбо двигател, обута в снежнобели маратонки „Рийбок“. Анцугът й беше син със златисти нашивки, сякаш тренираше отбора на „Сейнтлуиските овни“. Макар и старателно фризирана, косата й беше станала чуплива от прекомерното боядисване и около нея се носеше лъх от последната й цигара. Гримът на мама не успяваше да прикрие мъката й от загубата на единствената й внучка. С изумителна енергия прекарваше ден след ден край леглото ми, където успяваше да внесе непресекващ поток от истерия. Което беше хубаво. Все едно истерията й отчасти заместваше моята и по необясним начин емоционалните й изблици ме поддържаха спокоен.

Въпреки нечовешката горещина в болничната стая и моите постоянни протести, мама мяташе допълнително одеяло отгоре ми, докато спях. Веднъж се събудих, естествено, плувнал в пот, за да чуя как майка ми разправя на чернокожата сестра с показната касинка за предишния ми престой в болница „Св. Елизабет“, когато съм бил едва седемгодишен.

— Имаше салмонела — обяви Душка с поверителен шепот, една идея по-нисък от мегафон. — Нямате представа как мирише тази диария. Направо се изливаше от него. Вонята се беше просмукала в тапетите.

— И сега не е роза за мирисане — отвърна сестрата.

Двете жени се разсмяха дружно.

Когато се събудих на Ден втори от моето възстановяване, видях мама надвесена над леглото ми.

— Помниш ли това? — запита тя.

В ръцете си държеше плюшения Оскар Мърморкото, който някой ми бе подарил, докато лежах със салмонелата. Зеленото бе избеляло до бледа резеда. Тя се обърна към сестрата.

— Това е Оскара на Марк — поясни мама.

— Мамо — намесих се.

Тя отново насочи вниманието си към мен. Тоя ден беше попрекалила с туша за мигли, който се бе наслоил между бръчките й.

— Оскар ти правеше компания тогава, помниш ли? Помогна ти да оздравееш.

Извърнах очи към тавана и после ги затворих. В мислите ми нахлу спомен. Бях хванал салмонелата от сурови яйца. Баща ми ги прибавяше към млечния шейк заради протеините. Няма да забравя обзелия ме безумен ужас, когато разбрах, че ще остана в болницата цяла нощ. Татко, който наскоро бе скъсал ахилесово сухожилие при игра на тенис, беше в гипс и с постоянна болка. Но забеляза страха ми и както винаги направи жертва. През деня работеше в завода, а нощите прекарваше на стол край леглото ми в „Св. Елизабет“ в продължение на цели десет дни. Всяка нощ татко заспиваше в този стол.

Мама внезапно се извърна и аз усетих, че си бе припомнила същото. Сестрата се извини припряно и ни остави. Сложих ръка върху гърба на мама. Тя не помръдна, но усещах, че трепери. Взираше се в избелелия Оскар в ръцете си. Отнех й го внимателно.

— Благодаря ти — произнесох.

Мама избърса очи. Знаех, че този път татко няма да ме посети в болницата и макар да бях уверен, че мама му е казала за случилото се, не можех да бъда сигурен, че е разбрал. Баща ми получи първия мозъчен удар на четирийсет и една години — само година след като бе караулил нощем край болничното ми легло. Тогава вече бях осемгодишен.