Харлан Коубън - Няма втори шанс

— Семейството ми… — промълвих.

— Ще стигна и дотам — прекъсна ме, — но в момента трябва да ви задам някои въпроси, става ли? Преди да навлезем в подробностите около случилото се.

Зачака реакцията ми. Положих усилие да отмахна паяжините в ума си и продумах:

— Добре.

— Кое е последното нещо, което си спомняте?

Зарових из паметта си. Припомних си как онази сутрин се събудих и облякох. Помня, че нагледах Тара. Помня, че натиснах копчето на черно-белия й мобифон — подарък от мой колега, който настояваше, че помагал за развиване на бебешкия мозък. Мобилният нито присветна, нито изсвири нежната мелодия на детската песничка. Батериите бяха паднали. Отбелязах си наум да ги заредя. След това заслизах по стълбите.

— Ядях блокче „гранола“ — изломотих.

Ригън кимна, сякаш бе очаквал този отговор.

— Били сте в кухнята, значи?

— Да. До мивката.

— И после?

Напрегнах се още по-усилено, но не излезе нищо. Поклатих глава.

— Събудих се веднъж след това. През нощта. Трябва да съм бил тук.

— Нищо друго?

Пак си напрегнах мозъка, но без резултат.

— Не, нищо.

Ригън отвори бележник.

— Както ви съобщи лекуващият лекар, били сте прострелян два пъти. Нямате спомен да сте зърнали оръжие, да сте чули изстрел или нещо подобно?

— Не.

— Това е разбираемо, предполагам. Били сте в тежко състояние, Марк. Според електромагнитния томограф вече сте били пътник.

Отново ми пресъхна гърлото.

— Къде са Тара и Моника?

— Бихте ли се придържали към въпросите ми, Марк? — Ригън гледаше в бележника си, не в мен. Почувствах как страхът скова гърдите ми. — Да сте чули шум от строшаване на прозорец?

Чувствах се зашеметен. Помъчих се да прочета етикета на интравенозната система, за да разбера с какво ме обезчувствяват. Не се получи. В най-добрия случай ще да е нещо обезболяващо — вероятно морфин. Опитах се да надвия ефекта му.

— Не — изрекох.

— Сигурен ли сте? В задната част на къщата открихме счупен прозорец. Може извършителят да е проникнал през него.

— Не помня счупен прозорец — казах. — Знаете ли кой…

Ригън ме отряза:

— Не още. Точно затова съм тук и ви задавам тези въпроси. Трябва да разбера кой го е извършил. — Той вдигна поглед от бележника. — Имате ли врагове?

Нима ми зададе този въпрос? Опитах се да седна, поне да го гледам от друг ъгъл, но нямах шанс. Не ми харесваше да съм пациент, или ако щете, да съм от другата страна на леглото. Казват, че лекарите били най-лошите пациенти. Причината вероятно е в неочакваната размяна на ролите.

— Искам да знам какво става със съпругата и дъщеря ми.

— Разбирам ви — рече Ригън и нещо в тона му сякаш прокара леден пръст по сърцето ми. — Но не можете да си позволите да се разсейвате, Марк. Не точно сега. Нали искате да ни помогнете? Тогава се налага да се придържате към въпросите ми. — Пак се върна към бележника си. — Та какво за враговете?

Да продължавам да споря с него ми се стори безполезно, даже вредно, тъй че неохотно се примирих.

— Имате предвид човек, който би ме застрелял?

— Да.

— Не, никой.

— А съпругата ви? — Заби в мен пронизващ поглед. Любимото ми видение за Моника — как грейна лицето й, когато за пръв път видяхме водопадите Реймънкил, начина, по който разпери ръце в престорен ужас, докато пръските се разбиваха наоколо ни — се надигна като призрак. — Тя имаше ли врагове?

Погледнах го.

— Моника?

Рут Хелър пристъпи напред.

— Мисля, че това е достатъчно.

— Какво се случи с Моника? — настоях.

Доктор Хелър застана до инспектор Ригън. Изгледаха ме и двамата. Тя отново запротестира, но аз я спрях.

— Не ми излизайте с простотията „в интерес на пациента“ — опитах се да й изкрещя, докато страхът и гневът се боричкаха с онова, което объркваше мозъка ми. — Кажете ми какво се случи със съпругата ми.

— Тя е мъртва — процеди инспектор Ригън.

Ей така. Мъртва. Жена ми Моника. Все едно не го бях чул. Думата не можа да достигне до съзнанието ми.

— Когато полицията проникна в дома ви, и двамата бяхте простреляни. Успяха да спасят вас. Но беше твърде късно за съпругата ви. Съжалявам.

В този момент имах друг мимолетен проблясък — Моника на Мартас Винярд 2 2 Малък курортен остров на Атлантическия океан в щата Масачузетс. — Б.пр. край плажа, по бански костюм, а вятърът шиба черната й коса през онези нейни скули, които правеха усмивката й остра като бръснач. Премигнах, за да го пропъдя.

— А Тара?

— Дъщеря ви — започна Ригън и припряно се прокашля. Пак погледна бележника си, но не мисля, че се канеше да записва. — Била е вкъщи онази сутрин, така ли? Тоест по времето на инцидента?