Харлан Коубън - Няма втори шанс

— По-полека — обади се тя загрижено.

Канех се да я питам къде съм, но това ми се стори очевидно. Отворих уста да узная какво се бе случило, но тя пак ме водеше с една крачка.

— Ще повикам лекаря — изрече, запътвайки се към вратата. — А вие просто почивайте.

Успях да изграча:

— Семейството ми…

— Веднага се връщам. Гледайте да не се тревожите.

Очите ми обходиха стаята. Имах типичното замъглено зрение на човек, упоен от обезболяващи лекарства. И все пак се намираха достатъчно дразнители, които ме водеха към определени умозаключения. Бях в типична болнична стая. Това поне беше явно. От лявата ми страна имаше стойка за интравенозно вливане, чиято тръбичка се виеше към ръката ми. Флуоресцентните крушки жужаха едва-едва, но не съвсем неуловимо. Малък телевизор на въртяща се поставка стърчеше от горния десен ъгъл.

На няколко стъпки от леглото ми се издигаше широк прозорец. Примигнах, но не успях да погледна през него. Все пак вероятно бях на непрекъснат мониторинг, което ще рече — в интензивното отделение. Това пък означава, че каквото и да не е наред с мен, явно трябва да е много сериозно.

Горната част на черепа ме сърбеше и усещах дърпане на косата. Обзалагам се, че е от превръзка. Щеше ми се да се самоизпиша от болницата, но главата ми просто отказваше да ми съдейства. В тялото ми пулсираше тъпа болка, въпреки че не можех да определя произхода й. Крайниците ми тежаха, а гръдният кош сякаш бе стегнат в оловен корсет.

— Доктор Сейдман?

Извърнах очи към вратата. Дребна жена, облечена в операционен екип, допълван от найлоново боне на главата, пристъпи в стаята. Горната част на маската й бе отвързана и висеше на врата й. Аз съм на трийсет и четири години. Тя изглеждаше горе-долу моя връстница.

— Аз съм доктор Хелър — представи се, приближавайки се към мен. — Рут Хелър — допълни. Професионална вежливост, несъмнено. Рут Хелър ме оглеждаше критично. Опитах да се фокусирам. Мозъкът ми работеше на бавни обороти, но усещах, че започва да живва. — Намирате се в болница „Св. Елизабет“ — додаде тя с отработен лекарски тон.

Вратата зад нея се отвори и вътре влезе някакъв мъж. Трудно можех да го видя през мъгливата завеса пред очите ми, но не мисля, че го познавах. Мъжът скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на стената с привична нехайност. Не е лекар, помислих си. Знаеш го, когато си работил с лекари достатъчно дълго. Доктор Хелър му хвърли бегъл поглед, след което отново насочи цялото си внимание към мен.

— Какво се случи? — попитах.

— Бяхте прострелян — отвърна тя. Сетне добави: — Два пъти.

За известно време остави думите да увиснат във въздуха. Погледнах към човека, облегнат на стената. Не беше помръднал. Отворих уста да кажа нещо, но Рут Хелър продължи с обясненията:

— Единият куршум е одраскал горната част на главата ви. Направо е обелил скалпа, който, както сигурно знаете, е изключително обилно кръвоснабден.

Да, знаех. Сериозните наранявания на скалпа кървят като при обезглавяване. Добре, рекох си, това обяснява сърбежа в горната част на главата ми. Когато Рут Хелър се поколеба, й подсказах:

— А вторият куршум?

Хелър въздъхна:

— Този е малко по-сложен.

Чаках.

— Куршумът е проникнал в гръдния ви кош и е засегнал перикарда. Това е предизвикало изтичане на голямо количество кръв между сърцето и сърдечната торбичка. Електромагнитният томограф почти не отчиташе признаци на живот. Наложи се да проникнем в гръдния кош оперативно…

— Докторе? — прекъсна я облегнатият на стената мъж и за момент ми се стори, че говори на мен. Рут Хелър млъкна, откровено раздразнена. Мъжът се отлепи от стената. — Може ли да оставите подробностите за после? В момента времето е от решаващо значение.

Тя се задоволи само с навъсено изражение.

— Ще остана тук, за да го наблюдавам — рече му тя, — освен ако не преча.

Доктор Хелър отстъпи назад и мъжът се надвеси над мен. Главата му беше прекалено грамадна за тесните раменца и създаваше усещане, че вратът му ще се прекърши под тежестта й. Косата му беше ниско подстригана отвсякъде освен бретона, който падаше под права черта над челото му — прическа „римски император“. Върху брадата му се мъдреше противна рехава кръпка от косми, напомняща досадно насекомо. Приличаше по-скоро на член на изпаднала рок банда. Отправи ми отвисоко усмивка, в която липсваше топлота.

— Аз съм инспектор Боб Ригън от Полицейското управление в Каселтън — представи се той. — Зная, че в момента сте объркан.