Харлан Коубън - Няма втори шанс

— Купихме къщата преди четири месеца.

— Не е много далеч от мястото, където сте израснали, нали така?

— Така.

— Вие двамата отдавна ли се познавахте?

Бях объркан от насоката на въпросите.

— Не.

— Въпреки че сте израснали в един и същи град?

— Движехме се в различни среди.

— Разбирам — рече той. — Само за да уточня. Значи сте купили къщата преди четири месеца и не сте виждали сестра си от шест месеца, така ли?

— Така.

— Тоест сестра ви никога не е посещавала настоящия ви дом?

— Правилно.

Ригън се извърна към мен.

— В дома ви открихме пръстови — отпечатъци, оставени от Стейси.

Не казах нищо.

— Не ми се струвате изненадан, Марк.

— Стейси е наркоманка. Не мисля, че е способна да застреля мен и да отвлече дъщеря ми, но явно съм подценявал факта докъде може да падне. Претърсихте ли жилището й?

— Никой не я е виждал, откакто ви простреляха — отбеляза той.

Затворих очи.

— Не смятаме, че сестра ви би могла да организира подобно нещо сама — продължи той. — Възможно е да е имала съучастник — гадже, пласьор, някой, който е знаел, че съпругата ви е от богато семейство. Да имате някого предвид?

— Не — казах. — Значи какво излиза? Според вас цялата история е планирана като отвличане?

Ригън отново зачеса козята брада. Сетне сви рамене.

— Но те се опитаха да убият и двама ни — не отстъпвах аз. — Как се събира откуп от мъртви родители?

— Може да са били толкова друсани, че да са сбъркали — предположи той. — А може и да са планирали да измъкнат пари от дядото на Тара.

— Тогава защо все още не са го направили?

Ригън нямаше отговор. Но аз имах. Нажежената обстановка, особено след стрелбата, би била твърде голям залък за друсани глави. Шеметите обикновено не се справят добре с конфликтни ситуации. Това е една от причините най-напред или да се насмъркат, или да се набоцкат — за да се отърват, да се изпарят, да изчезнат, да потънат в белота. Медиите ще накацат случая от всички страни. Полицията ще подхване разследване. Под такъв натиск наркоманите обикновено се огъват. Ще си плюят на петите, зарязвайки всичко.

И ще се отърват от всички доказателства.

Но искането за откуп дойде два дни по-късно.

Щом веднъж се върнах в съзнание, възстановяването ми от огнестрелните рани протичаше без изненади и сътресения. Причината може да е, че си бях поставил за цел да оздравея, или пък, че лежането ми в това полукататонично състояние в продължение на цели дванайсет дни бе дало време на раните ми да зараснат. Имаше и трето възможно обяснение — че болката, която изпитвах, далеч надхвърляше по сила физическата. Щом се сетех за Тара, дъхът ми спираше от страх пред неизвестността. Мислех и за Моника — просната мъртва — и сякаш стоманени нокти раздираха вътрешностите ми.

Исках да се махна оттук.

Тялото все още ме болеше, но настоявах пред Рут Хелър да ме изпише. Накрая се съгласи с неохота, след като си даде сметка, че бях живото доказателство на поговорката, че лекарите са най-лошите пациенти. Договорихме се всеки ден да ме посещава физиотерапевт. За всеки случай медицинска сестра също щеше да се отбива при мен периодично.

Преди обяда, в който напуснах болница „Св. Елизабет“, майка ми беше в къщата, станала сцена на престъплението, за да я „подготви“ за мен, каквото и да означава това. Може и да е странно, но се боях да се върна там. Една къща е просто хоросан и тухли. Не мисля, че видът й сам но себе си би ме разстроил, но е възможно и да не си давах сметка.

Лени ми помогна да си събера багажа и да се облека. Той е висок и жилав, а лицето му тъмнее от сянката на набола брада като на Хоумър Симпсън от сериала, който тече в пет следобед, която никне още на шестата минута след избръсването. Като дете Лени носеше очила с дебели изпъкнали стъкла и панталони от дебело рипсено кадифе дори през лятото. Къдравата му коса имаше навика да избуява и в даден момент заприличваше на занемарен пудел. Вече я поддържа изрядно подстригана. Преди две години си направи лазерна операция на очите и сега очилата също липсват. Костюмите му клонят към шикозната крайност.

— Сигурен ли си, че не искаш да отседнеш при нас? — попита Лени.

— Имаш четири деца — напомних му.

— Ей, да бе, вярно. — Направи пауза. — Тогава мога ли аз да отседна при теб?

Опитах се да се усмихна.

— Сериозно — настоя Лени. — Не бива да оставаш сам в онази къща.

— Ще се оправя.

— Шерил ти е сготвила разни манджи. Сложила ги е във фризера.