Харлан Коубън: Няма втори шанс

— Да, разбира се. Къде е тя?

Ригън затвори рязко бележника.

— Нямаше я на местопрестъплението, когато пристигнахме.

Дробовете ми се вкамениха.

— Не разбирам.

— Първоначално мислехме, че е била поверена на грижите на член от семейството или приятел. Дори на детегледачка, но… — Гласът му замря.

— Нима ми казвате, че не знаете къде е Тара?

Този път нямаше колебание.

— Да, правилно.

Сякаш гигантска ръка затисна гърдите ми. Затворих очи и се отпуснах назад.

— Откога? — попитах. — Изчезнала ли е?

— Да.

Доктор Хелър заговори припряно:

— Разберете. Имате сериозни травми. Не вярвахме, че ще оцелеете. Бяхте на командно дишане. Белият ви дроб отказваше. Освен това получихте сепсис. Вие сте лекар, тъй че не е нужно да ви обяснявам колко сериозно беше състоянието ви. Направихме всичко възможно да намалим лекарствата, за да ви помогнем да се върнете в съзнание…

— Колко време? — настоях.

Тя и Ригън си размениха погледи, след което Хелър процеди нещо, което отново ме остави без дъх:

— Бяхте в безсъзнание дванайсет дни.

— Правим всичко по силите си — произнесе Ригън с отрепетиран тон, сякаш бе стоял над леглото ми, докато съм бил в безсъзнание, и е обмислял речта си. — Както ви казах, отначало не бяхме наясно, че липсва дете. Изгубихме ценно време там, но вече наваксваме. Снимката на Тара е разпратена до всички полицейски участъци, летища, пътни бариери, автобусни и влакови станции — всичко в радиус от сто мили. Прегледахме профилите с данни от подобни отвличания, за да установим има ли модел или заподозрян.

— Дванайсет дни — повторих.

— Проследихме различните ви телефони — домашен, служебен, мобилен…

— Защо?

— В случай, че някой се обади с искане за откуп — отвърна той.

— Имаше ли обаждания?

— Все още не.

Главата ми се отпусна върху възглавницата. Дванайсет дни. Лежал съм в това легло дванайсет дни, докато моето бебе, момиченцето ми, е… Пропъдих мисълта.

Ригън се почеса по косматото петно.

— Спомняте ли си с какво беше облечена Тара онази сутрин?

Помнех. Бях си изработил нещо като утринен ритуал — ранно будене, пристъпване на пръсти до креватчето на Тара, поглеждане към нея. Едно бебе не е само радост.

Това ми е ясно. Зная, че има моменти на затъпяваща мозъка досада. Зная, че има нощи, когато писъците й действат на нервните ми окончания като стържене по метал. Не искам да възхвалявам живота с малко бебе. Но аз харесвах новия ги утринен ритуал. Поглеждането ми надолу към Тара някак си укрепваше силите ми. Нещо повече, предполагам, че това действие е израз на своего рода благоговение. Някои хора изпитват благоговение при влизане в божи храм — да, знам, банално звучи, — а аз изпадам в блаженство пред това креватче.

— Розово гащеризонче на черни пингвинчета — отвърнах. — Моника го купи от „Бейби Гап“.

Той си го записа.

— А Моника?

— Какво за нея?

Отново погледна в бележника.

— С какво беше облечена?

— Джинси — рекох, припомняйки си как дънките се плъзнаха по бедрата на Моника — и червена блуза.

Ригън надраска още нещо.

Промълвих:

— Има ли, тоест имате ли някакви улики?

— Продължаваме с разследването на всички възможни следи.

— Не това ви попитах.

Ригън ми хвърли изпълнен с тежест поглед.

Моята дъщеря. Някъде навън. Сама. Цели дванайсет дни. Замислих се за очите й, озарени от мека светлина, която само родителят може да види, и изтърсих глупостта:

— Тя е жива.

Ригън наклони глава като кутре, дочуло непознат шум.

— Не се предавайте — настоях.

— Няма. — В погледа му продължаваше да се чете любопитство.

— Просто исках да кажа, че… Вие родител ли сте, инспектор Ригън?

— Две момичета — осведоми ме той.

— Звучи глупаво, но щях да знам. — Както знаех, че светът никога няма да е същият след раждането на Тара. — Щях да знам — натъртих.

Той не отвърна. Дадох си сметка, че онова, което току-що произнесох — особено когато излиза от устата на човек, присмивал се над екстрасенси, свръхестествени явления и тем подобни чудесии, — звучи смешно. Бях наясно, че това „усещане“ е продиктувано от силна липса. Изпитваш такава нужда да вярваш, че мозъкът ти просто пренарежда онова, което вижда. Правилна или не, усещах тази мисъл като единствена спасителна сламка.

— Ще ни бъде нужна още информация от вас — обяви Ригън. — За вас, съпругата ви, приятелите, финансите ви…

— По-късно — намеси се отново доктор Хелър. Тя пристъпи напред, сякаш да ме предпази от изпитателния му взор. Гласът й придоби стоманена нотка. — Пациентът има нужда от почивка.