Харлан Коубън - Няма втори шанс

Не знаех какво да кажа. Поклатих глава.

— Трябва да направим това, което е най-добро за нея.

— Точно това правя, доктор Сейдман.

— Наричай ме Марк. Моля те. — Беше тъпо от моя страна да го кажа. Знам го. Но не бях подготвен за това. — Ако сте разтревожени, че ви чака дълъг съдебен процес, който ще се точи до безкрай, Лени не трябваше да…

— Не е там работата.

Останахме прави още малко. Сетне му посочих един стол. Той поклати глава и ме погледна.

— Добре, опитвал съм се да си представя болката ти. Не мисля, че бих успял. Според мен човек не бива да се намесва никъде неподготвен. Може би случаят е точно такъв. Но твоята болка, колкото и да е страшна, не е причината да вземем това решение с Лорейн. Не е и защото се обвиняваме. Като се връщам назад, си казвам, че може би следваше да се запитаме какво става всъщност. Ние посетихме господин Бакард. Но таксата щеше да излезе над сто хилядарки. Не съм богат човек. Не можех да си го позволя. После след няколко седмици господин Бакард ни се обади. Каза, че имал бебе, което се нуждае от незабавно осиновяване. Обясни ни, че не е новородено. Майката току-що го изоставила. Усещахме, че нещо не е съвсем наред, но той ни каза да не задаваме никакви въпроси, ако сме съгласни да го осиновим.

В този момент отклони погледа си. Наблюдавах изражението му.

— Мисля, че дълбоко в себе си винаги сме го знаели. Но и това не е причината да вземем това решение.

Преглътнах.

— Тогава каква е?

Погледът му отново срещна моя.

— Не бива да се върши грях в името на добра кауза. — Навярно съм имал объркан вид. — Ако Лорейн и аз не сторим това, значи не сме годни да я отгледаме. Искаме Наташа да бъде щастлива. И да бъде добър човек.

— Може би вие сте най-подходящите за тази цел.

Той поклати глава.

— Не става така. Хората не дават децата си за отглеждане на най-добрите възможни родители. Ти и аз не можем да вземем подобно решение. Не знаеш колко ни е тежко. Или може би знаеш?

Извърнах лице и зърнах отражението си в огледалото. Беше ми достатъчно. Видях кой съм. Видях кой искам да бъда. Обърнах се към него и произнесох:

— Искам заедно да я отгледаме.

Остана като гръмнат. Аз също.

— Не съм сигурен, че те разбирам — промълви той.

— Нито пък аз. Но ще направим точно това.

— Как?

— Не знам.

Ейб поклати глава.

— Не става така. Знаеш го.

— Не, Ейб, не го знам. Пристигнах тук, за да си върна дъщерята и открих, че тя си има дом. Правилно ли ще бъде да я изтръгна от него? Искам вие двамата да сте в живота й. Не казвам, че ще ни бъде лесно. Но деца се отглеждат от самотни родители, от родители в приемни семейства. Има разводи, раздели и още Бог знае какво. Ние тримата обичаме това дете. И ще направим така, че да се получи.

По изражението му видях, че надеждата му се възвръща. В продължение на няколко секунди остана безмълвен. Сетне каза:

— Лорейн чака отвън. Може ли да ида да си поговоря с нея?

— Разбира се.

Не им отне дълго. Почукаха на вратата.

Щом отворих, Лорейн се хвърли в обятията ми. Отвърнах на прегръдката на жена, която не познавах. Косата й миришеше на ягоди. Ейб влезе в стаята след нея. Тара спеше в ръцете му. Лорейн ме пусна и отстъпи назад. Ейб се приближи към мен и внимателно подаде дъщеря ми. Прегърнах я и сърцето ми замря. Тара се размърда. Стана неспокойна. Но аз я държах здраво. Залюлях я с приспивни звуци.

Скоро се успокои в ръцете ми и заспа.

Всичко се обърка отново, когато погледнах календара.

Човешкият ум е изумителен. Той е любопитна смесица от електричество и химия. В последна сметка се свежда до чиста наука. Оказва се, че разбираме повече явленията в необятния космос, отколкото странните връзки в мозъка. И както с всяко непознато химическо съединение, не сме сигурни как ще реагира на определен катализатор.

Няколко неща все още не ми даваха мира. Въпросът с изтеклата информация оставаше открит. Рейчъл и аз решихме, че или човек от ФБР, или от полицията бе предупредил Бакард и хората му какво става. Но това не се връзваше с теорията ми за застрелването на Моника от Стейси. Оставаше и фактът, че Моника е била намерена съблечена. Мисля, че вече разбирах защо, но работата е там, че Стейси не би го направила.

Но основният катализатор се появи, когато погледнах календара и си дадох сметка, че днешният ден е сряда.

Стрелбата и отвличането се бяха случили в сряда. Естествено, имаше не една и две сряди през изтеклите осемнайсет месеца. Денят от седмицата е нещо твърде безобидно. Но сега, след като бяхме научили толкова много, след като мозъкът ми беше обработил толкова нови факти, нещо се закачи в мрежата. Всички онези малки въпроси и съмнения, догадките, моментите, които съм приемал за дадености, без всъщност да ги проверявам, като че ли се поизместиха.