Харлан Коубън - Няма втори шанс

— И после?

— Все още не знам какво се е случило, Марк. Това е истината. Но знам, че Моника те е застреляла.

— Как?

— Изплаших се и позвъних у вас. Обади се Моника. Тя плачеше. Каза ми, че ти си мъртъв. Повтаряше: „Какво направих, какво направих!“ После внезапно затвори телефона. Позвъних отново. Но никой не отговори. Наистина не знаех какво да правя. После съобщиха историята по телевизията. Когато казаха, че дъщеря ти е изчезнала… не можах да си го обясня. Мислех си, че ще я намерят веднага. Но така и не я намериха. Не чух да споменават нищо за онези снимки. Надявах се, че насочвайки те към тях, те може би ще хвърлят светлина върху случилото се в действителност. Не толкова с вас двамата, а с дъщеря ти.

— Защо чака толкова дълго?

Очите й се затвориха и за момент ми се стори, че се моли.

— Над мен тегне някакво проклятие, Марк. Две седмици след като беше прострелян, ме откараха в болницата. Бях загубила разсъдъка си. Бях толкова зле, че забравих за случилото се. А може би съм искала да го забравя, не знам.

Мобилният ми иззвъня. Беше Лени. Обадих се.

— Къде си? — попита той.

— У Дайна Левински.

— Ела на летище Нюарк. Терминал „С“. Веднага.

— Какво става?

— Мисля — Лени се забави и пое дълбоко въздух. — Мисля, че може би ще успеем да разберем къде е Тара.

Когато пристигнах на терминал „С“, Лени вече стоеше на гишето за заминаващи пътници на авиокомпания „Континентал“. Беше шест часът вечерта. Летището бе претъпкано до козирката с народ. Той ми подаде анонимното писмо, намерено в офиса му. В него пишеше:

Ейб и Лорейн Тансмор

Марш Лейн 26

Ханли Хилс, Мисури

Толкоз. Само един адрес. Нищо друго.

— Това е предградие на Сейнт Луис — уточни Лени. — Вече направих известно проучване.

Не откъсвах очи от името и адреса.

— Марк?

Вдигнах поглед към него.

— Семейство Тансмор са осиновили момиченце преди осемнайсет месеца. Когато я взели, е била на шест месеца.

Зад него един служител от представителството на „Континентал“ произнесе: „Следващият, моля“. Някаква жена се провря покрай мен. Може да е казала: „Извинете“, не съм сигурен.

— Взел съм билети за следващия полет до Сейнт Луис. След един час излитаме.

Когато стигнахме до портала за заминаващи пътници, му съобщих за срещата си с Дайна Левински. Както обикновено, седяхме един до друг и гледахме пред себе си. Щом свърших разказа, той обобщи:

— Вече имаш теория.

— Имам.

Наблюдавахме излитането на някакъв самолет. Срещу нас възрастна двойка отвориха кутия чипс „Прингълс“.

— Аз съм циник, знам си го. Не се заблуждавам относно наркоманите. Дори надценявам тяхното падение. И в онзи случай мисля, че съм сторил точно това.

— Защо мислиш така?

— Стейси не би ме застреляла. Не би застреляла и Моника. И никога не би наранила племенницата си. Беше зависима, но все пак ме обичаше.

— Мисля, че си прав — съгласи се Лени.

— Оглеждам се назад. Бях толкова погълнат от собствения си свят, че не видях… — Тръснах глава. Сега не беше време за това. — Моника е била отчаяна — продължих. — Не е могла да намери пистолет и навярно се е отказала да търси.

— Използвала е твоя — каза Лени.

— Да.

— И после?

— Стейси сигурно се е досетила какво става и е побягнала към къщи. Видяла е какво е сторила Моника. Не знам как точно се е разиграла драмата. Може би Моника се е опитала да застреля и нея — това би могло да обясни дупката от куршум до стълбите. А може и Стейси просто да е реагирала. Тя ме обичаше. Лежал съм проснат. Сигурно е решила, че съм мъртъв. Не знам точно, но и в двата случая е пристигнала въоръжена. И е застреляла Моника.

Служителят на пропуска съобщи, че скоро ще пуснат пътниците за полета, но онези със специални нужди и притежателите на златни и платинени кредитни карти могат да се качат на борда веднага.

— По телефона ми каза, че Стейси познавала Бакард.

Лени кимна.

— Да, тя спомена името му.

— Пак не съм сигурен как точно се е случило всичко. Но помисли. Аз съм мъртъв. Моника е мъртва. А Стейси вероятно е била друсана и в пълен шок. Тара плаче. Стейси не може да я остави просто така. И взема Тара със себе си. По-късно си дава сметка, че не може да гледа детето сама — в главата й е прекалено голяма каша за подобно нещо. Тъй че я завежда при Бакард и му казва да й намери добро семейство. Или, ако искам да бъда циничен, може да е продала Тара за пари. Никога няма да разберем.

Лени кимаше.