Харлан Коубън - Няма втори шанс

— Не съм омъжена. Не обичам секса. Не мога да завържа връзка. — Тя сви рамене. — Дори имам проблеми с казването на истината.

Опита се да се усмихне. Аз се опитах да й върна усмивката.

— В терапията ни учат да се изправяме лице в лице със страховете си. Единственият начин да направиш това е като допуснеш истината до себе си, без значение колко боли. Но разбираш ли, дори не бях сигурна каква е истината. Тъй че се опитах да те насоча натам.

— Връщала ли си се в къщата преди вечерта, когато те видях?

Тя кимна.

— И тогава си се запознала с Моника?

— Да.

Продължих с въпросите.

— Двете станахте приятелки?

— Имахме нещо общо помежду си.

— И то бе?

Дайна ме изгледа и аз видях болката й.

— Била е насилвана?

Тя кимна.

— Едгар се е възползвал от нея сексуално?

— Не, не Едгар, а майка й. И тормозът не е бил сексуален. По-скоро физически и емоционален. Жената беше много болна. Ти си знаел това, нали?

— Май да.

— Моника се нуждаеше от помощ.

— И ти я запозна с твоя терапевт?

— Опитах се. Тоест записах й час при доктор Радио. Само че не се получи.

— Как така?

— Моника не беше от жените, които вярват в терапията. Смяташе, че сама може да се справи с проблемите си.

Кимнах. Знаех го.

— Когато беше у нас, ти ме попита дали съм обичал Моника — подхвърлих.

— Да.

— Защо?

— Тя мислеше, че не я обичаш. — Дайна пъхна пръст в устата си, търсейки ивичка от нокът, която да изгризе. Такава нямаше. — Естествено, тя не се смяташе достойна за обич. Също като мен. Но имаше разлика.

— И каква беше тя?

— Моника чувстваше, че има едно същество, което би могло да я обича винаги.

Знаех отговора — Тара.

— Да. Тя те е хванала в капана, Марк. Навярно си съзнавал това. Не е било случайност. Тя е искала да забременее.

Колкото и да е тъжно, не бях изненадан. Отново, както в хирургията, се опитах да сглобя парчетата.

— Значи Моника е смятала, че вече не я обичам. Страхувала се е, че ще поискам развод. Беше неспокойна. Нощем плачеше. — Млъкнах. Казвах това колкото заради себе си, толкова и заради Дайна. Не исках да следвам тази нишка на мисълта, но не можех да я спра. — Тя беше уязвима и уплашена. И тогава е прослушала онова телефонно съобщение от Рейчъл.

— Твоята бивша приятелка?

— Да.

— Още държиш снимката й в чекмеджето на бюрото си. Моника знаеше и за това. Пазил си предмети, които ти напомнят за нея.

Затворих очи, припомняйки си компактдиска на Станли Дан в колата на Моника. Музика от колежа. Музика, която бях слушал с Рейчъл. Казах:

— Значи е наела частен детектив, за да разбере дали имам връзка. Той е направил онези снимки.

Дайна кимна.

— И тъй, вече е имала доказателство, че се каня да я напусна заради друга жена. А аз ще твърдя в съда, че тя е лабилна. Ще твърдя, че не е добра майка. Аз съм уважаван лекар, а Рейчъл има връзки с блюстителите на закона. Ще й отнемем единственото същество, което има значение за нея. Тара.

Дайна се надигна от масата. Изплакна една чаша на мивката и я напълни с вода. Отново се запитах какво се бе случило онази сутрин. Защо не бях чул счупването на прозореца? Защо не бях чул звънеца? Защо не бях чул влизането на натрапника?

Много просто. Защото не е имало натрапник.

Очите ми се замъглиха от сълзи.

— И какво направи тя, Дайна?

— Ти знаеш, Марк.

Стиснах очи.

— Всъщност не вярвах, че наистина ще го направи — подчерта Дайна. — Мислех си, че просто играе театър, разбираш ли? Моника беше толкова обезверена. Когато ме попита дали знам как да си набави пистолет, реших, че иска да се самоубие. Не съм си представяла…

— Че ще убие мен?

Изведнъж стана душно. Изтощението ми вземаше връх. Бях прекалено уморен, за да плача. Но имаше още неща за изравяне.

— Казваш, че тя те помолила да й помогнеш да намери пистолет?

Дайна изтри очи и кимна.

— Ти помогна ли й?

— Не. Аз и не знам как се купува оръжие. Тя ми каза, че ти държиш пистолет вкъщи, но не искаше такъв, който да бъде проследен. Тъй че се обърна към единствения човек с достатъчно съмнителни връзки, когото познаваше.

Вече разбрах.

— Сестра ми.

— Да.

— Стейси намери ли й пистолет?

— Не, мисля, че не.

— Защо мислиш така?

— Сутринта, когато двамата бяхте застреляни, Стейси дойде да ме види. С Моника бяхме решили да идем при Стейси заедно. И тя е споменала името ми пред сестра ти. Стейси дойде при мен да ме пита за какво й е нужен пистолет на Моника. Не й казах, понеже всъщност не го вярвах. Стейси побягна. Аз изпаднах в паника. Исках да се посъветвам с доктор Радио как да постъпя, но същия следобед и без това имах сеанс при него. Реших, че мога да изчакам.