Харлан Коубън - Няма втори шанс

Тогава една мисъл, толкова страшна, че със сигурност бих я потиснал, започна да изплува.

Направих се, че ми е зле, извиних се и отидох в банята. Набрах телефонния номер на Едгар. Лично тъст ми вдигна телефона, което донякъде ме изненада.

— Ало?

— Ти каза, че Моника е посещавала психиатър.

— Марк? Ти ли си? — Едгар се прокашля. — Току-що разбрах от полицията. Тези тъпи некадърници ме убеждаваха, че ти стоиш зад всичко…

— Сега нямам време за това. Все още се опитвам да намеря Тара.

— Какво ти е нужно? — попита Едгар.

— Знаеш ли името на психиатъра й?

— Не.

Помислих.

— Карсън там ли е?

— Да.

— Свържи го с мен.

Настъпи кратка пауза. Аз потупвах с крак. Богатият тембър на чичо Карсън проехтя по линията:

— Марк?

— Ти си знаел за тези снимки, нали?

Той не отговори.

— Аз проверих сметките ни. Парите не са дошли от нас. Ти си платил на частния детектив.

— Това нямаше нищо общо със стрелбата и отвличането — каза Карсън.

— Не мисля така. Моника ти е казала името на психиатъра си, нали? Как се казва?

Отново не последва отговор.

— Опитвам се да разбера какво се е случило с Тара.

— Посетила го е само два пъти — продума Карсън. — С какво може да ти помогне той?

— Той не, но името му може.

— Какво?

— Просто отговори с „да“ или „не“. Станли Радио ли е името му?

Чувах тежкото му дишане.

— Карсън?

— Вече говорих с него. Той не знае нищо.

Но аз бях затворил телефона. Карсън нямаше да ми каже нищо повече.

За разлика от Дайна Левински.

Попитах Ригън и Тикнър дали съм арестуван. Те отговориха отрицателно. Помолих Върн да задържа още малко камарото.

— Но проблемо. — Върн присви очи и добави: — Нуждаеш ли се от помощта ми?

Поклатих глава.

— Вие с Катарина повече не участвате. Вашата работа приключи.

— Все още съм тук, ако ти дотрябвам.

— Не. Прибери се вкъщи, Върн.

За моя изненада той ме прегърна здраво. Катарина ме целуна по бузата. Разделихме се и ги наблюдавах как потеглят с пикапа. Аз поех към града. В тунела „Линкълн“ имаше задръстване. Отне ми над час да премина таксовата бариера. Използвах времето да проведа няколко телефонни разговора. Научих, че Дайна Левински дели с една приятелка апартамент в Гринич Вилидж.

Двайсет минути по-късно почуках на вратата.

Когато Елинър Ръсел се върна от обяд, намери върху стола си обикновен кафяв плик. Беше адресиран до шефа й Лени Маркъс и маркиран:

„ЛИЧНО И ПОВЕРИТЕЛНО“.

Елинър работеше с Лени от осем години. Изпитваше към него топли чувства на обич. Тъй като нямаше свое семейство — тя и съпругът й Сол, който почина преди три години, не бяха ощастливени с деца, — се бе превърнала в нещо като заместител на бабата на Маркъсови. Дори държеше на бюрото си снимки на съпругата на Лени, Шерил, с четирите им деца.

Елинър разгледа плика и се намръщи. Как бе попаднал тук? Тя надникна в кабинета на Лени. Той имаше толкова измъчен вид. Причината бе, че Лени току-що се беше върнал от местопрестъпление. Случаят, в който бе замесен най-добрият му приятел доктор Марк Сейдман, бе гръмнал по всички заглавия на новините. При други обстоятелства Елинър не би го обезпокоила в такъв момент. Но адресът на подателя… е, тя реши, че е редно той сам да прецени.

Лени разговаряше по телефона. Видя я, че влиза, и сложи ръка на слушалката.

— В момента съм малко зает — извини се той.

Елинър му подаде плика. Лени почти не му обърна внимание. После тя видя, че забеляза адреса на подателя. Обърна го обратно, после пак на лице.

Адресът на подателя просто гласеше:

От приятел на Стейси Сейдман.

Лени затвори телефона и разкъса плика.

Не мисля, че Дайна Левински се изненада, че ме вижда.

Пусна ме да вляза, без да продума. Стените бяха покрити с нейни картини, много от които висяха под странни ъгли. Ефектът беше зашеметяващ и придаваше на целия апартамент сюрреалистична окраска. Седнахме в кухнята. Дайна предложи да направи чай. Аз отказах. Тя сложи ръце върху масата. Видях, че ноктите й са изгризани до кожата. Бяха ли такива, когато дойде у нас? Изглеждаше различно, някак по-тъжна. Косата й беше по-прилепнала, а погледът й сведен надолу. Сякаш се връщаше към образа на нещастното момиче, което познавах от началното училище.

— Откри ли снимките? — попита тя.

— Да.

Дайна затвори очи.

— Не трябваше да те насочвам към тях.

— А защо го направи?

— Преди те излъгах.

Кимнах.