Харлан Коубън - Няма втори шанс

Прозорецът.

Лидия видя какво прави Рейчъл, но докато я спре, Рейчъл наведе глава като овен в атака и се хвърли право към панорамния прозорец. Лидия вдигна пистолета си за стрелба. Рейчъл се стегна. Знаеше, че ще боли. Стъклото се счупи с изненадваща лекота. Рейчъл полетя през него, но не беше разчела височината над земята. Ръцете й бяха завързани зад гърба. Нямаше начин да омекоти удара.

Превъртя се настрани и пое удара с рамо. Нещо изхрущя. Почувства режеща болка в крака си. От бедрото й стърчаха парчета строшено стъкло. Звукът, без съмнение, щеше да предупреди Марк. Можеше да бъде спасен. Но щом се претърколи, следващото, което я връхлетя, бе ужас — дълбок и всеобхватен. Да, беше го предупредила. Той я видя да пада през прозореца. Но сега, без да мисли за опасността, Марк се втурна към нея.

Върн бе приклекнал на стълбите.

Тъкмо се канеше да изпълни замисленото, когато видя, че Рейчъл внезапно се изправи на крака. Да не беше полудяла? Но не, тя просто бе смела жена. Та нали нямаше представа, че той се крие на горния етаж? Не можеше да остане седнала и да гледа как Марк се набутва в капана. Не беше устроена така.

— Сядай долу.

Беше гласът на жената. Миньончето на име Лидия вече вдигаше пистолета си. Върн се паникьоса. Още не беше заел позиция. Нямаше пряк прицел. Но Лидия не дръпна спусъка. Върн гледаше изумен как Рейчъл се втурва и скача през прозореца.

Отвличане на вниманието като по учебник.

Върн се размърда. Чувал бе десетки пъти как времето застива в моменти на силно ожесточение, как кратките мигове се проточват, за да видиш всичко ясно. В действителност няма подобно нещо. Когато се обърнеш назад и прекараш случилото се през ума си на спокойствие, едва тогава си даваш сметка, че времето тече бавно. Но точно в мига, когато той и трима негови приятели от корпуса влязоха в престрелка с „елитните“ части на Саддам, времето всъщност ускори хода си. Точно това се случваше и сега.

Върн се завъртя иззад ъгъла.

— Хвърли го!

Гигантът бе насочил пистолета си към прозореца, през който се бе хвърлила Рейчъл. Нямаше време за повторно предупреждение. Върн стреля два пъти. Хеши се строполи. Лидия изпищя. Върн се сви на топка и изчезна зад канапето. Лидия изпищя отново.

— Хеши!

Върн надникна, очаквайки да види пистолета й насочен към него. Но случаят не беше такъв. Тя захвърли оръжието и продължавайки да пищи, падна на колене и нежно залюля главата на Хеши.

— Не! Недей да умираш! Моля ти се, Хеши, моля ти се, не ме оставяй!

Върн ритна пистолета й надалеч. Държеше своя насочен към Лидия.

Гласът й бе станал нисък, нежен и майчински.

— Моля те, Хеши. Моля те, не умирай. О, божичко, не ме оставяй.

Хеши промълви:

— Никога няма да те изоставя.

Лидия загледа Върн умолително. Той не си направи труда да позвъни на 911. Вече чуваше сирените. Хеши стисна ръката на Лидия.

— Знаеш какво трябва да направиш — произнесе той.

— Не — прошепна тя едва чуто.

— Лидия, разбрали сме се.

— Ти няма да умреш.

Хеши затвори очи. Дишаше с мъка.

— Светът ще си мисли, че ти си чудовище — изрече тя.

— Интересува ме само какво мислиш ти. Обещай ми, Лидия.

— Ти ще се оправиш.

— Обещай ми.

Лидия поклати глава. Сълзите й се лееха свободно.

— Не мога да го направя.

— Можеш. — Хеши събра сили за последна усмивка. — Ти си велика актриса, не забравяй.

— Обичам те — каза тя.

Но очите му се затвориха. Лидия не спираше да ридае и да му се моли да не я напуска. Сирените се приближаваха. Върн отстъпи настрани. Полицията пристигна. Влязоха вътре и образуваха кръг около нея. Лидия внезапно вдигна глава от гърдите на Хеши.

— Слава богу — каза им тя и сълзите й потекоха отново. — Най-сетне кошмарът ми свърши.

Рейчъл беше откарана спешно в болницата. Исках да я придружа, но полицията имаше други планове. Обадих се на Зия. Помолих я да се погрижи за Рейчъл вместо мен.

Ченгетата ме разпитваха с часове. Разпитаха Върн, Катарина и мен поотделно и след това заедно. Мисля, че ни повярваха. Ригън и Тикнър се появиха, но едва след време. Преглеждаха картотеката на Бакард в съответствие с телефонното обаждане на Лени.

Ригън пръв ме заговори.

— Дълъг ден, а, Марк?

Бях седнал срещу него.

— Приличам ли ти на човек, на когото му се дрънкат глупости, инспекторе?

— Жената се подвизава под името Лидия Дейвис. Истинското й име е Лариса Дейн.

Смръщих се.

— Защо ми звучи познато?

— Била е дете-актриса.

— Трикси — спомних си аз. — От „Смях вкъщи“.