Харлан Коубън - Няма втори шанс

— Е, оттам насетне просто следваме онова, което вече знаем. Бакард решава да измъкне още пари, като инсценира отвличане. Наема онези двама психопати. Бакард има възможност да вземе мостра от косата й. Той изиграва Стейси и я накисва да поеме вината.

Видях, че по лицето на Лени премина сянка.

— Какво има?

— Нищо — отвърна той.

Обявиха качването.

Лени се изправи.

— Да вървим.

Полетът закъсня. Пристигнахме в Сейнт Луис едва в полунощ местно време. Беше твърде късно за каквато и да е работа. С Лени наехме стая в хотел „Мариот“ на летището. Купих си дрехи от денонощния бутик. Когато се прибрахме в стаята, взех много дълъг горещ душ. После легнахме, взирайки се в тавана.

На сутринта се обадих в болницата, за да разбера как е Рейчъл. Тя спеше. Зия беше при нея. Увери ме, че Рейчъл се възстановява бързо. С Лени хапнахме насила от хотелската закуска. Не ни свърташе на едно място. Взетата под наем кола ни чакаше. Рецепционистът беше дал на Лени указание за маршрута до Ханли Хилс.

Не помня нещо определено да е привлякло вниманието ми по пътя. Освен Арката в далечината, всичко друго бяха все едни и същи крайпътни молове — гледка, завладяла повсеместно Съединените щати. Лесно е да ги критикуваш — често ми се е случвало, — но може би привлекателността е именно в това, че всички обичаме познатото. Твърдим, че с охота прегръщаме всяка промяна, но в последна сметка, особено в наши дни, истински ни привлича онова, което вече познаваме.

Щом навлязохме в пределите на града, почувствах, че краката ми омекват.

— Какво ще правим тук, Лени?

Той нямаше ясен отговор.

— Ей тъй ще почукам на вратата им с думите: „Извинете, мисля, че това е дъщеря ми“, така ли?

— Можем да се обадим на полицията и да ги оставим те да се заемат със случая.

Само че не знаех как би се развил подобен сценарий. Вече бяхме на крачка от целта. Казах му да продължава да кара. Направихме десен завой по „Марш Лейн“. Вече целият треперех. Лени се опита да ми хвърли окуражителен поглед, но видях, че и той беше пребледнял. Улицата беше по-скромна, отколкото очаквах. Бях решил, че всички клиенти на Бакард са богати. С тази двойка случаят определено не беше такъв.

— Ейб Тансмор е учител — поясни Лени, прочитайки мислите ми, както обикновено. — Преподава на шести клас. А Лорейн работи като социален работник в старчески дом три дни седмично. И двамата са трийсет и девет годишни. Женени са от седемнайсет години.

Малко по-нататък видях къща с табела във вишнев цвят, на която пишеше:

„№ 26, СЕМЕЙСТВО ТАНСМОР“

Беше малка едноетажна къща, викат им бунгала. Останалите къщи в тази отсечка изглеждаха каталясали. Но не и тази. Боята й грееше като усмивка. Имаше изобилие от цветни петна — цветя и храсти, грижливо подредени и изрядно подстригани. Видях застлана приветлива рогозка. Ниска ограда с колчета опасваше предния двор. На алеята беше паркиран автомобил волво комби, моделът бе отпреди няколко години. Имаше и детско велосипедче с три колела, както и пластмасов ролер в ярки цветове.

В двора се виждаше и една жена.

Лени спря на свободно място за паркиране. Едва ли съм забелязал. Жената беше коленичила в цветните лехи. Използваше малка градинска лопатка. Косата й беше прибрана с червена забрадка. На всеки няколко копвания изтриваше чело с ръкава си.

— Казваш, че работи в старчески дом?

— Три дни седмично. Взема и дъщерята със себе си.

— Как са кръстили детето?

— Наташа.

Без да знам защо, кимнах. Зачакахме. Жената, въпросната Лорейн, работеше усилено, но видях, че заниманието й доставя удоволствие. Излъчваше приветливо спокойствие. Отворих прозореца на колата. Чух, че си подсвирква. Не знам колко минути съм зяпал. Една съседка мина покрай къщата. Лорейн се надигна да я поздрави. Съседката сочеше към градината. Лорейн й се усмихна. Не беше красива, но усмивката й беше лъчезарна. Съседката си тръгна. Лорейн й махна за довиждане и пак се зае с градината.

Предната врата се отвори.

Видях Ейб. Беше висок, слаб и жилав, леко оплешивял. Брадата му бе спретнато подрязана. Лорейн се изправи и го погледна. Махна му леко с ръка.

Тогава Тара изтича навън.

Въздухът наоколо ни замря. Почувствах, че вътрешностите ми пропадат. Лени до мен също се вцепени и измърмори: „Боже Господи.“

През последните осемнайсет месеца не бях вярвал истински, че този момент някога ще настъпи. Всъщност се самоубеждавах, или по-точно успявах да надхитря себе си да повярвам, че някак си Тара е още жива и е добре. Но подсъзнанието ми говореше, че това е самозаблуда. То ми намигаше, смушкваше ме насън, нашепваше ми очевидната истина, че никога няма да видя отново дъщеря си.