Харлан Коубън - Няма втори шанс

И онова, което видях, беше по-лошо дори от първоначалните ми догадки.

В момента се намирах в Каселтън — в дома, където започна всичко. Обадих се на Тикнър за потвърждение.

— Жена ми и аз бяхме простреляни с пистолети 38-ми калибър, нали?

— Да.

— И си сигурен, че са били две различни оръжия?

— Категорично.

— А моят „Смит и Уесън“ е бил едното от тях?

— Знаеш всичко това, Марк.

— Разполагаш ли вече с всички балистични заключения?

— По-голямата част.

Облизах устни и се подготвих. Адски се надявах да греша.

— Кой беше прострелян с моя пистолет — аз или Моника?

Изведнъж той стана въздържан.

— Защо ме питаш за това сега?

— Любопитство.

— Да, добре. Почакай секунда. — Чух го да прелиства страници. Усетих, че гърлото ми се свива. Едва не затворих телефона. — Твоята съпруга.

Когато чух колата да спира отвън, поставих слушалката върху вилката. Лени завъртя топката и отвори вратата, без да чука. Но Лени никога не чука, нали?

Аз седях на канапето. Къщата беше утихнала — всички призраци бяха приспани. Влезе широко усмихнат с по чаша замразена кока-кола във всяка ръка. Попитах се за кой ли път виждах тази усмивка. Помня я и по-крива. Помня я и с два реда зъбни шини. Помня я окървавена след удара в дървото, когато се пускахме с шейна в задния двор на семейство Горет. Отново си припомних как големият Тони Меруно се сби с мен в трети клас и Лени му се нахвърли. И как Тони Меруно му счупи очилата. Мисля, че на Лени окото му не мигна.

Щом Лени видя лицето ми, усмивката му се стопи.

— Онази сутрин щяхме да играем ракетбол, Лени. Помниш ли?

Лени свали чашите и ги постави върху крайната маса.

— Ти никога не чукаш. Направо отваряш вратата. Както днес. И така, какво стана, Лени? Дошъл си да ме вземеш. Отворил си вратата.

Започна да клати глава, но аз вече знаех.

— Двата пистолета, Лени. Това издаде цялата работа.

— Не зная за какво говориш. — Но в гласа му липсваше убедителност.

— Ние смятахме, че Стейси не е намерила пистолет за Моника, че Моника е използвала моя. Работата е там, че не е. Току-що проверих балистичното заключение. Смешна работа — да не ми кажеш, че Моника не е стреляла с моето оръжие. Бил съм прострелян с другия пистолет.

— Е, и? — рече Лени, надявайки отново маската на адвокат. — Това не означава нищо. Може Стейси да й е намерила пистолет.

— Така е — съгласих се.

— Значи се връзва добре.

— Кажи ми как.

Премести тежестта си върху другия крак.

— Може Стейси да е помогнала на Моника да си намери пистолет. И Моника те е застреляла с него. Когато Стейси е пристигнала след няколко минути, Моника се е опитала да я застреля. — Лени пристъпи към стълбите сякаш искаше да го демонстрира. — Стейси е побягнала нагоре. Моника е произвела изстрел, което обяснява дупката от куршум. — Той посочи към шпаклованото петно до стълбите. — Стейси е грабнала твоя пистолет от спалнята, слязла е долу и е застреляла Моника.

Изгледах го.

— Така ли се случи, Лени?

— Не знам. Възможно е.

Изчаках един такт. Той се извърна.

— Има един проблем — изтъкнах.

— Какъв?

— Стейси не знаеше къде държа оръжието. Както не знаеше и комбинацията на ключалката. — Пристъпих една крачка. — Но ти знаеше, Лени. Вътре държах всичките си ценни документи. Доверявах ти се за всичко. Тъй че сега искам истината. Моника ме е застреляла. Ти си влязъл. Видял си ме да лежа на пода. Помисли ли, че съм мъртъв?

Лени затвори очи.

— Помогни ми да разбера, Лени.

Той поклати бавно глава.

— Ти смяташ, че обичаш дъщеря си. Само че нямаш представа. Това, което човек изпитва, расте с всеки изминал ден. Колкото по-дълго си с детето си, толкова повече се привързваш. Онази вечер се върнах вкъщи от работа. Мариан плачеше, защото някакви момичета я дразнели. Легнах си като болен и си дадох сметка за нещо. Мога да бъда толкова щастлив, колкото е най-тъжното ми дете. Разбираш ли какво казвам?

— Кажи ми какво се случи — настоях.

— Доста си близо до истината. Онази сутрин дойдох у вас. Тя държеше пистолет. Аз изтичах към теб. Не можех да повярвам. Опипах пулса ти, но… — Той поклати глава. — Моника взе да крещи по мен как нямала да позволи на никого да й отнеме бебето. Насочи пистолета към мен. Разбираш ли, за бога? Бях сигурен, че ще загина. Претърколих се и побягнах по стълбите. Сетих се, че горе имаш пистолет. — Той посочи отново. — Ето я дупката от куршума.

Млъкна задъхан. Аз чаках.

— Грабнах твоя пистолет.

— Моника последва ли те по стълбите?