Харлан Коубън - Няма втори шанс

Каза с притихнал глас:

— Не. — Взе да мига. — Може би трябваше да използвам телефона. Да се измъкна тайно навън. Не знам. Премислял съм го стотици пъти. Представял съм си как е трябвало да се справя. Но ти, моят най-добър приятел, лежеше там мъртъв. Тази побесняла кучка крещеше как ще избяга с дъщеря ти, моята кръщелница. Вече бе стреляла по мен. Не знаех какво ще е следващото й действие.

Отмести поглед.

— Лени?

— Не знам какво стана, Марк. Наистина не знам. Промъкнах се надолу по стълбите. Тя продължаваше да държи пистолета… — Гласът му заглъхна.

— Значи ти си я застрелял.

Той кимна.

— Не исках да я убивам. Или поне така си мисля. Но в един момент и двамата лежахте мъртви. Канех се да повикам полицията. Но вече не знаех как ще се изтълкува. Бях застрелял Моника под особен ъгъл. Можеха да изкарат, че е била с гръб към мен.

— Помислил си, че сигурно ще бъдеш арестуван.

— Разбира се. Ченгетата ме мразят. Аз съм много добър адвокат от защитата. Какво щеше да стане според теб?

Не отвърнах.

— Ти ли счупи прозореца?

— От външната страна. За да изглежда като дело на външен човек.

— И съблече дрехите на Моника?

— Да.

— По същата причина?

— Знаех, че по дрехите й ще има следи от барута. Щяха да разберат, че е стреляла. Аз се опитах да изглежда като извършено от случаен нападател. Тъй че се отървах от дрехите й. Използвах бебешки кърпички, за да изтрия ръката й.

Това беше другото нещо, което ме човъркаше — събличането на Моника. Имаше вероятност Стейси да го е направила, за да заблуди полицията, само че не можех да си я представя да измисли подобно нещо. Лени беше адвокат от защитата — него си го представях.

Наближавахме същината. Знаехме го и двамата. Скръстих ръце.

— Кажи ми за Тара.

— Тя беше моя кръщелница. Мой дълг беше да я защитя.

— Не те разбирам.

Лени разпери ръце.

— Колко пъти съм те молил да напишеш завещание?

Обърках се.

— Какво общо има това?

— Размисли за секунда. Винаги, когато си загазвал, си прибягвал до знанията си като хирург, нали?

— Предполагам.

— Аз съм адвокат, Марк. И сторих същото. И двамата бяхте мъртви. Тара плачеше в съседната стая. И аз, Лени адвокатът, си дадох незабавно сметка какво щеше да се случи.

— Какво?

— Ти не беше изготвил завещание. Не си посочил настойник, не разбираш ли? Това означаваше, че Едгар ще вземе дъщеря ти.

Погледнах го в лицето. Не бях мислил за това.

— Майка ти би могла да оспорва, но нямаше шанс срещу неговите пари. Освен всичко друго имаше грижи с баща ти. Преди шест години имаше присъда за шофиране в нетрезво състояние. Едгар щеше да поеме настойничеството.

Взех да разбирам.

— А ти не можеше да допуснеш това.

— Аз съм кръстник на Тара. Мой дълг беше да я защитя.

— А ти мразиш Едгар.

Той поклати глава.

— Дали съм бил повлиян от онова, което стори на баща ми? Да, навярно донякъде, подсъзнателно. Но Едгар Портман е зъл човек. Знаеш го. Виж какво стори с Моника. Не можех да му позволя да погуби дъщеря ти, както направи със своите деца.

— Значи си я взел.

Той кимна.

— Занесъл си я на Бакард.

— Той ми беше клиент. Знаех нещичко за бизнеса му, макар и не в пълна степен. Освен това знаех, че ще пази тайната. Казах му, че искам най-доброто семейство, с което разполага. Не с пари и власт. Исках свестни хора.

— И той я настани в семейство Тансмор.

— Да. Трябва да разбереш. Аз те мислех за мъртъв. Всички смятаха така. А сетне пък имаше опасност да си загубил разсъдък. Когато ти се оправи, вече беше твърде късно. Не можех да кажа на никого. Със сигурност отивах в затвора. Знаеш ли какво би причинило това на семейството ми?

— Ей богу, не зная — отвърнах.

— Не е честно, Марк.

— Не е нужно да бъда честен.

— Виж, не те моля за такова нещо. — Той се развика. — Попаднах в кошмарна ситуация. Направих това, което сметнах за най-добро за дъщеря ти. Но не можеш да очакваш да пожертвам семейството си.

— По-добре да пожертваш моето?

— Истината ли? Да, разбира се. Бих дал всичко, за да защитя децата си. Всичко. Ти не би ли го сторил?

Сега аз бях този, който млъкна. Казвал съм го и преди — давам живота си на секундата заради дъщеря си. И с ръка на сърцето, ако нещата загрубеят, бих пожертвал и чужд живот.

— Ако щеш ми вярвай, обмислял съм го трезво — продължи Лени. — Анализ на печалбите и загубите. Ако трябва да кажа каква е равносметката, аз унищожавам съпруга и четири деца, а ти вземаш дъщеря си от едно любвеобилно семейство. А ако си замълча… — Той сви рамене. — Да, ти страдаше. Не исках да ти причинявам това. Но какво щеше да сториш ти?