Харлан Коубън - Остани

– И си била права.

Тя съвсем се обърка.

– Какво?

– Стюарт бе мъртъв.

– Вече го беше убил?

– Не. Казах ти. Не аз го убих.

– Тогава какво стана? – попита тя.

– Ти тръгна по онази пътека – каза Рей. – Видя тялото му. Помисли си, че е мъртъв, и хукна

назад по пътеката. Аз те видях. Всъщност имах намерение да те спра, да се уверя, че си добре.

Още едно от предположенията ми: „Ами ако?“. Ако те бях спрял. Ако те бях попитал какво

става...

Гласът му отлетя в пространството.

Тя се наведе напред.

– Какво стана, Рей?

– Помислих си... Не знам... Помислих си, че Стюарт те е наранил или нещо подобно. Бях

объркан, бях бесен, така че се колебаех. И тогава ти, така де, изчезна. Аз изтичах нагоре по

пътеката. Към развалините.

Меган наблюдаваше лицето му. Тя бе любопитна, това бе сигурно, но същевременно я бе

грижа за него.

Рей го виждаше. Той се приближаваше към края на разказа си и може би най-после тя бе

започнала да вижда истината.

– Когато се изкачих до мястото, видях Стюарт Грийн да лежи на земята. Беше мъртъв.

Гръклянът му бе прерязан. – Рей се наведе още повече към нея, искаше да се увери, че тя

вижда очите му и разбира какво е видял през онази нощ той. – Представи си, Каси.

Представи си как тичам нагоре и намирам Стюарт с прерязано гърло.

Сега тя си го представи. Всичко.

– Ти си помислил... Помислил си, че съм го убила аз.

Той не си направи труда да кимне. Наведе глава.

– Какво направи после, Рей?

По лицето му се затъркаляха сълзи.

– Обзе ме паника...

– Какво направи?

Кръвта. Всичката тази кръв.

– ... или е било тъкмо обратното. Може би внезапно съм прозрял логиката. Бях те видял да

бягаш. Направих си най-очевидното заключение: дошло ти е до гуша от оскърбленията му.

Той е примерен гражданин. Никой не може да ти помогне. Така че си направила каквото е

трябвало. Уредила си среща с него в това отдалечено място, за да го убиеш, а после нещо те е

накарало да избягаш. Може да си се стреснала. Може някой да те е видял. Не знам. Но

остави следи. На паркинга имаше и други автомобили. Някой може да те е запомнил. Ще

намерят трупа и полицията ще започне разследване, ще го проследят назад до „Ла Крим“ и

накрая, така де, всичко ще се стовари на гърба ти.

Сега тя разбра. Той се убеди по израза на лицето й.

– Така че направих единственото нещо, което можах, за да те спася. Отървах се от трупа.

Няма труп, няма престъпление.

Тя започна да поклаща главата си.

– Нима не ти стана ясно? Ако няма труп, хората ще си помислят, че Стюарт е забегнал.

Някой може и да те заподозре, но щом тялото липсва, знаех, че ще бъдеш в безопасност.

– Какво направи, Рей?

– Завлякох го навътре в гората. После се върнах вкъщи и взех лопата, за да го заровя. Но

беше февруари. Почвата бе твърде корава. Опитах се, ала калта не поддаваше. Изминаха

часове. Зазоряваше се. Трябваше да се отърва от трупа. Ето защо се върнах отново у дома и

взех триона...

Ръката й политна към устата.

Кръвта, помисли си отново Рей и затвори очи. Толкова много кръв.

Искал да спре, ала щом трионът се задействал, Рей вече нямал избор. Трябвало да свърши

тази работа. Той не си направи труда да й разкаже и останалото, какво чувствал, когато

режел човешка плът и кости, когато нарязвал на парчета човешко същество, дори толкова

жалко, колкото Стюарт Грийн, и когато ги напъхвал в черни найлонови торби за боклук.

Единственото, което го подкрепяло, била мисълта, че ще спаси жената, която обича. Той взел

торбите, допълнил ги за тежест с камъни и ги откарал до едно място близо до Кейп Мей.

Хвърлил торбите във водата. После се върнал вкъщи, където очаквал да види Каси. Но нея я

нямало. Позвънил й. Не отговаряла. Прекарал нощта треперещ в собственото си легло, като

се мъчел за прогони образите от главата си. Но те не си отивали.