Харлан Коубън - Остани

„Глоуб“ в Атлантик Сити.

Домът на Лорейн не беше кой знае колко голям и луксозен, ала си бе неин. Брум знаеше, че

спалнята й бе от лявата страна, банята – вдясно, кухнята – в дъното. Най-напред отвори

спалнята. Тя бе малко разхвърляна, помисли си той, приличаше повече на гримьорна,

отколкото на място за спане. Ярките работни дрехи на Лорейн бяха оставени главно върху

манекени, а не на закачалки, ала стаята приличаше повече на шивалня.

Леглото обаче бе оправено.

Брум преглътна и се върна в главната стая. Нямаше време за губене. Той побърза да влезе в

кухнята. Още отдалече зърна зеления като авокадо хладилник, осеян с магнитчета сувенири.

Брум стигна до вратата и се спря.

О, не...

Погледна надолу към линолеума под масата и заклати глава. Вторачи се по-съсредоточено

с надеждата, че нещо ще се промени, но, разбира се, всичко си остана както си беше.

Кухненският под бе потънал в кръв.

– Каси, ти ли уби Стюарт Грийн?

Рей вдигна поглед, намери очите на Каси и се взря в тях. Искаше да види реакцията й на

онова, което се канеше да изрече, да види, по жаргона на този проклет град, дали ще открие

някаква „подсказка“.

– Не, Рей, не го убих аз – отвърна тя. – А ти?

Рей гледаше красивото й лице, ала то не изразяваше нищо, освен изненада от въпроса. Той

я гледаше съсредоточено и й вярваше.

– Рей?

– Не, не съм го убивал.

– Тогава кой?

Това беше моментът. Рей трябваше да й каже истината. Бедата сега бе в това, че той бе

убеден, че не е била тя, но как да го изрази с думи?

Беше малко късно да се тревожи за това.

– През онази нощ – започна Рей – ти вървя чак до онова място. Видя Стюарт Грийн да лежи

до големия камък и си помисли, че е мъртъв.

– Това вече го знаем, Рей.

– Искам само да подкрепиш думите ми.

– Да – заяви Каси. – Видях го и помислих, че е мъртъв.

– И избяга, така ли беше? Уплаши се. Помисли, че ще обвинят теб.

– Или теб.

– Правилно – отвърна Рей. – Или мен.

– Не разбирам, Рей. Защо съм тук? Какво искаше да ми кажеш?

Той се чудеше как да я накара да разбере.

– Защо отиде там онази нощ?

Тя изглеждаше объркана.

– Какво искаш да кажеш?

– Защо отиде в парка онази нощ?

– Какво имаш предвид с това „защо“? Получих бележката ти. В нея ти ми даваше доста

подробни инструкции как да стигна до мястото.

Рей поклати глава.

– Никаква бележка не съм ти оставял.

– Какво? Разбира се, че ми остави.

– Не съм.

– Тогава откъде знаеше, че трябва да отидеш там?

Рей сви рамене.

– Проследих те.

– Не те разбирам.

– Знаех какви ги вършиш със Стюарт Грийн. Дори те помолих да избягаш с мен. Исках да

започнем на чисто, не помниш ли?

На красивото й лице се появи тъжна усмивка.

– Това бе мечта.

– Може би. А може би, ако се бе вслушала в думите ми...

– Да не минаваме отново по тези пътища, Рей.

Той кимна. Тя имаше право.

– Онази нощ те проследих. Ти остави колата на паркинга в Пайн Барънс и тръгна нагоре по

пътеката. Нямах представа защо, нито с кого имаше среща. Предполагам, че съм ревнувал,

не знам. Вече няма значение. Ти тръгна нагоре по пътеката. Аз не те проследих. Щом искаш

да си с друг, добре, това наистина нямаше нищо общо с мен. Ние не се различавахме от

останалите. Това бе част от забавлението, нали така?

– Не те разбирам – рече тя. – Ти не си ми оставил онази бележка да се срещнем?

– Не.

– Тогава кой?

– Много пъти премислях положението през последните двайсет и четири часа.

Предполагам, че отговорът е очевиден. Сигурно е бил Стюарт Грийн. Той ти е заложил

клопка, искал е да си сама.

– Но когато стигнах до мястото...

– Стюарт Грийн е бил мъртъв – продължи Рей.

– Поне така си помислих.

Рей си пое дълбоко въздух. Кръвта нахлу в главата му.