Харлан Коубън - Остани

редовните посетители се бяха наредили на опашка отрано, вероятно идваха направо от

казината или от други нощни заведения. Това бе клиентелата за закуска – не хора, събудили

се и дошли за сутрешно похапване, а такива, които са будували цяла нощ и желаят да

започнат деня с шоуто на стриптийзьорките. Можеш да го погледнеш от която си страна

искаш, но бе трудно да не направиш заключението, че те са, меко казано, доста отчаяни и

странни.

На влизане Брум кимна на облечените в черно охранители. Прекоси тъмните сепарета и се

запъти направо към бара на Лорейн.

Ала нея я нямаше. Тъкмо щеше да се обърне и да попита къде е, когато някой го бутна

изотзад и той залитна.

Беше червендалестият Руди.

– Какво, по дяволите, искаш, Руди?

Руди посочи с тлъстия си пръст към него.

– Предупредих те.

– За какво говориш?

– Най-напред разговаря с Тони. Добре де, голяма работа. Такива като нея под път и над път.

Добре. – Той отново го сръга. – Но аз те предупредих, нали?

– За какво си ме предупредил?

– Казах ти, че Лорейн е различна. Че е специална. Казах ти какво ще направя, ако нещо й

се случи.

Брум замръзна на място. Сякаш музиката внезапно зазвуча по-силно. Стаята се завъртя.

– Къде е тя?

– Не ме баламосвай с подобни въпроси – къде била тя. Знаеш много добре...

Брум го сграбчи за реверите и го запрати към стената.

– Къде е тя, Руди?

– Това те питам и аз, боклук такъв. Не се е появявала тази сутрин.

37

Меган седеше срещу Рей в безличната и, независимо от това, сюрреалистична стая за

разпити.

По време на пътуването до града всички в колата бяха унили. Обади се федерален агент на

име Гай Анджони и подробно я информира за убийствата и ареста. Беше неописуемо. Когато

тя остави телефона, Дейв се опита да поговори с нея. Тя не му отговори. Дейв вече знаеше за

миналите й отношения с Рей – не всички подробности, разбира се, но напълно достатъчно. Тя

от своя страна знаеше, че никак няма да му е леко. Искаше да го успокои и да му вдъхне

увереност. Дейв го заслужаваше, заслужаваше дори повече. Ала в момента бе потресена.

Това щеше да почака.

Меган бе преминала през метален детектор и цялостно претърсване, преди да й разрешат да

влезе в полицейското управление. Вътре имаше петима души: специален агент Гай Анджони;

двама полицаи; Флеър Хикъри, адвокатът на Рей, който я поздрави с топла усмивка на

устните; и, разбира се, Рей.

Флеър Хикъри повдигна малък свитък документи.

– Това са клетвени декларации, според които разговорът ви с моя клиент няма да бъде

донесен до знанието на някого, няма да бъде записан или използван по какъвто и да е начин –

заяви той.

– Всеки в тази стая е подписал такъв документ.

– Добре.

– Бих бил наистина много благодарен, ако и вие подпишете документа, с което да обещаете,

че няма да разпространите каквото и да е, казано от моя клиент по време на този разговор.

– Не е необходимо – обади се Рей.

– То е и за нейно добро – обясни Флеър. – Макар ти да й вярваш, Рей, аз се опитвам да

затрудня противната страна, за да не могат да я убедят да проговори.

– Няма нищо – каза Меган.

Пръстите на ранената й ръка все още функционираха добре и тя хвана писалката и драсна

нещо като подпис.

Флеър Хикъри събра документите.

– Добре, господа, време е да си тръгвате.

Специален агент Анджони се запъти към вратата.

– Ще ви наблюдаваме, госпожо Пиърс. Ако попаднете в беда, само вдигнете здравата ръка

над главата си и ние ще разберем, че имате нужда от нас. Моят клиент е със завързани ръце и

крака – продължи Флеър.

– Тя не е в опасност.

– И все пак.

Флеър подбели очи. Пръв излезе Гай Анджони, следван от двамата полицаи. Флеър излезе

последен. Вратата се затвори след него. Меган се настани на отсрещния стол. Глезените на