Харлан Коубън - Остани

– Рей?

– Чувам те, детективе.

– Няма смисъл да бягаш. Заобиколен си.

– Добре.

– Въоръжен ли си?

– Не.

– Дошъл съм да те арестувам, Рей. Разбираш ли?

Без да е сигурен какво да отвърне на това, Рей се спря на:

– Да, разбирам.

– Тогава направи услуга и на мен, и на себе си – рече Брум. – Улесни нещата и ще сме в

безопасност. Коленичи на пода и сложи ръце на главата си. Ще те закопчая и ще ти прочета

правата.

36

На другия ден в осем сутринта Меган отвори очи и усети цялата болка на света. Нощта бе

дълга в много отношения и не на последно място в това влизаше и емоционалното бреме да

разкаже на Дейв цялата истина за своето минало – така че сега всяка частица на тялото й

изпитваше още по-остри болки. Най-лоша от всички бе болката в ръката; сякаш бе нахапана

от тигър, а после бе смазана от нещо тежко. Някакъв ковач безмилостно използваше черепа й

за наковалня. Езикът и устата й бяха сухи като Сахара и тя ги усещаше като по време на

най-тежък махмурлук.

Меган бавно отвори очи. Дейв седеше на ръба на леглото, хванал с ръце главата си. Сякаш

и него го болеше, макар да не чувстваше пулсиращата болка, която мъчеше нея. Косата му

стърчеше във всички възможни посоки. Тя се досети, че той бе останал до нея през цялата

нощ.

Опита се да си припомни по кое време бе свършила разказа си – Дейв рядко се бе обаждал, –

ала не можа. Тя бе говорила до пълно изтощение и не толкова заспа, колкото сякаш

припадна от умора, от болката и морфина, който й поставиха. Ако Дейв бе изрекъл някакъв

коментар върху думите й, тя не си го спомняше.

Меган не бе чувствала такава жестока жажда. Когато протегна ръка към чашата с вода на

нощното шкафче, сякаш цялото й тяло изпищя от недоволство. Тя тихо извика. Дейв вдигна

глава и каза:

– Нека ти я подам.

Той се приближи до шкафчето и внимателно вдигна чашата към нея, като намести

сламката между устните й. Тя жадно отпи. Водата бе чиста амброзия. Щом тя свърши, Дейв

върна чашата на мястото й и седна до нея.

– Как се чувстваш? – попита.

– Сякаш съм се целувала с автобус.

Той се усмихна и я погали по челото.

– Да повикам лекаря.

– Още не.

Ръката му бе хладна. Тя затвори очи и се занаслаждава на допира му. По страната й се

търкулна сълза. Не знаеше защо.

– Мислех върху всичко, което ми каза – рече Дейв. – Все още се опитвам да го премисля.

– Знам. Но говори с мен, съгласен?

– Съгласен.

Тя отвори очи и го погледна.

– Тежко е – каза Дейв. – От една страна, каква си била в миналото като че ли всъщност

няма значение. Обичаш ли ме?

– Да.

– Лъжеш ли ме?

– Не, разбира се, че не.

– Тогава какво има значение? Всички имаме минало. Всички имаме тайни. Или нещо за

криене. – Той се премести от мястото си. – Това е от една страна. Тази част разбирам аз.

– А от друга страна?

Дейв поклати глава.

– Все още обмислям.

– Обмисляш – каза тя, – или преценяваш?

Видът му стана объркан.

– Не съм сигурен, че те разбирам.

– Ако неизвестното ми минало се криеше в това, че преди да се запознаем съм била богата

принцеса и девственица, мислиш ли, че щеше да ти е толкова тежко да премисляш?

– Нима ме смяташ за плиткоумен?

– Само питам – отвърна тя. – Въпросът е напълно логичен.

– И ако кажа „да“, щеше да ти е по-лесно да смелиш този сценарий?

– Щях да разбера, така е.

Дейв премисли и това.

– Искаш ли да чуеш една странна истина?

Тя чакаше.

– Никога не съм ти вярвал напълно, Меган. Не, почакай, това не е съвсем така. Имам

предвид, че никога не съм ти вярвал. Аз ти се доверявах. Безусловно. Направих те моя жена,

обичах те и знаех, че и ти ме обичаш. Живеехме един живот, спяхме в едно легло и имахме

наши собствени деца.

Дейв тежко преглътна, погледна встрани, обърна се с гръб към нея.