Харлан Коубън - Остани

– Ще си бъдеш ли вкъщи след час?

– Да.

– Може ли да се отбия?

– Нещо ново ли има?

– Да.

Последва кратка пауза.

– Не ми звучи като добра новина.

– Ще бъда там след час.

Уличното осветление пред жилището на Рей Ливайн бе твърде ярко и твърде жълто и

придаваше на всичко твърде жлъчен вид. Пред скромното жилище бяха паркирани четири

полицейски коли.

Когато Брум се приближи, един микробус, натоварен с федерални агенти, също спря отпред.

Той побърза да влезе и намери Додс.

– Нещо ново? – попита Брум.

– Нищо изненадващо, ако това искаш да кажеш. Никакво оръжие. Никаква товарна

количка. Нищо от този род. Вече разглеждаме фотографиите в компютъра му. Поне се

уверихме, че по този въпрос човекът не ни е излъгал – снимките край старата фабрика за

желязна руда са направени на осемнайсети февруари през различни години, а не на Марди

Гра.

Това доказваше казаното от Рей Ливайн по великолепен начин.

Додс погледна през прозореца.

– Федералните ли пристигнаха?

– Аха.

– Те ли поемат случая?

Брум кимна с глава.

– Сега той е техен.

Брум погледна часовника на китката си. Нямаше защо да се шляе наоколо. Можеше да

отиде в дома на Сара и да й обясни.

– Ако няма друго...

– Не, няма. Но едно нещо ми направи странно впечатление.

– Какво е то?

– Рей Ливайн. Това ли е истинското му име?

– Да.

Додс кимна с глава, този път повече на себе си.

– Познаваш ли други хора с името Ливайн?

– Няколко, защо?

– Евреи са, нали? Имам предвид, че Ливайн е еврейско име.

Брум огледа дупката, наречена мазе, и навъсено погледна към Додс.

– Не всички евреи правят много пари. Знаеш го, нали?

– Не това имам предвид. Не ги гледам стереотипно, нищо подобно. Виж, просто го забрави,

става ли? Не е кой знае какво.

– Кое не е кой знае какво? – попита Брум.

– Нищо. Но добре, както казах, не открихме нищо инкриминиращо. Само това – сви рамене

той. – Какво ли би правил един евреин с него?

И той връчи на Брум малко найлоново пликче за съхраняване на доказателства. Брум

погледна съдържанието му. Отначало не разбра какво е това, ала след секунди, когато най-

после проумя, главата му се замая, сякаш падаше все по-надолу и по-надолу и не можеше да

се спре. Светът му, който вече се бе разклатил, направи още един остър завой и той едва се

задържа на краката си.

– Брум?

Той не обърна внимание на гласа. Попремига, погледна отново и усети как стомахът му се

сви, защото вътре в найлоновата торбичка видя медал на Свети Антоний.

От мястото си на отсрещната страна на улицата Кен гледаше как Лорейн излиза от „Ла

Крим“ през задната врата. Отне й доста време да мине през паркинга. Излизането й бе цяло

събитие.

Всяко момиче, работещо на това място, се обръщаше към по-възрастната барманка и я

даряваше с продължителна прегръдка. В отговор Лорейн приемаше прегръдката, а после

даваше на всяка по нещо, което те желаеха да имат – я ще ги изслуша със съчувствие, я ще ги

дари с крива усмивчица в стил „разбирам те“, я ще им каже по някоя мила дума.

Беше им като майка.

Когато накрая мина покрай всички и тръгна да се прибира, Кен я последва на безопасно

разстояние. Домът й не беше далеч. Барманката живееше в къща, която, меко казано, бе

видяла и по-добри дни, макар че вероятно бе мрачна още от първия си ден.

Лорейн извади ключ, за да отвори вратата, и изчезна вътре.

В задната част светнаха две лампи. Иначе в цялата къща бе тъмно. Това показваше, че

беше сама. Кен обиколи къщата, като надничаше през прозорците. Откри Лорейн в кухнята.

Помисли си, че изглежда изтощена. Бе свалила обувките си с високи токчета и бе вдигнала

босите си крака на стола. Топлеше ръцете си с чаша чай, като леко отпиваше от нея със

затворени очи. На по-силната светлина в стаята тя изглеждаше много по непривлекателна,