Харлан Коубън - Остани

много по-стара, отколкото я бе видял в мъждивата светлина на заведението.

Това, разбира се, бе логично.

Ама че живот си бе построила тази барманка, помисли си Кен. Ако я спаси от мизерния й

живот, щеше да й направи огромна услуга. Кен усети как непреодолимото желание го

обхваща отново, и то с пълна мощ. Ръцете му се свиха в юмруци. Погледна към кухненската

маса и си каза: да, вероятно щеше да е доста яко преживяване.

Време беше да се залавя за работа.

Кен се приближи до вратата на Лорейн и в същия миг телефонът му завибрира. Провери от

кой номер му звънят и като видя, че не е Барби, реши да не отговаря.

Той почука, приглади косата си и зачака. Дочу шумолене, а после най-горната ключалка се

отключи и дръпнаха резето. Странно е колко много хора правеха същото. Купил си най-

скъпата ключалка, но я отключваш и отваряш вратата на всяко потропване.

Лорейн отвори очи малко по-широко, когато зърна Кен, ала не затръшна вратата под носа

му, нито каза нещо подобно на: „Така, така. Бас ловя, че е красивият опечален, който

прилича на бившия ми“.

Тя опита да се усмихне с онази усмивка, която той бе видял в клуба, ала не се получи много

добре. Кен забеляза... страх може би?

Да, страх.

Обруленото й от времето лице леко се набръчка и това го развълнува.

Кен й предложи най-милото изражение на лицето си.

– Трябва да поговоря с вас за нещо.

Лорейн не изглеждаше твърде въодушевена пред перспективата – може би се изплаши, – ала

не бе от типа жени, които ще направят сцена или ще изгонят някого.

– Много е важно, наистина – каза той. – Мога ли да вляза?

– Не знам – отвърна Лорейн. – Късно е.

– О, не се притеснявайте – той оголи всичките си зъби в усмивка. – Ще ви отнема не повече

от секунда, обещавам.

И тогава Кен влезе и затвори вратата след себе си.

Навън застудяваше и затова Рей слезе по стълбите обратно в сводестата „стая в корема“ на

„Луси“. Беше глупаво да дойде тук. Какъв бе смисълът всъщност? Да, той пазеше чудесни

спомени от това място. Може би си мислеше, че и Каси има такива спомени. Но какво от

това? Нима мислеше, че ще я накара да се върне в спомените си към онова време и място и

така ще й помогне да разбере какво бе направил той?

Тъпо.

Да, някои неща можеха да станат по-хубави от декора и контекста, но нима бе толкова

наивен да смята, че от факта, че е вътре в сградата, ще последва хормонален взрив и този

взрив ще промени стореното от него и ще го направи по-приятно? Внезапно се почувства като

лош търговец на недвижими имоти, който вярва, че местоположението, местоположението и

само местоположението ще направи предложението му много по-приемливо.

Рей погледна към телефона си. Никакво съобщение от Каси или Меган, или както й бе

името. Хрумна му отново да я потърси, но нима имаше смисъл? Щеше да чака още един час,

може би два и да си тръгне. Къде щеше да отиде? Ченгетата вероятно са привършили

работата си в жилището му, но нима наистина искаше да се върне в онова мръсно мазе?

Не.

Беше време да се разкара. Ако Каси – нямаше да престане да я нарича Каси, а не Меган –

не искаше да чуе онова, което той имаше да й каже, е, той просто трябваше да намери начин

да се справи с проблема. Но нямаше смисъл да стои тук, а светът около него да се разпада.

Беше твърде рисковано и макар през годините с лекота да бе намирал начини да опропасти

живота си, той нямаше склонност към самоубийство.

Когато Рей тръгна към стълбите в задния крак на „Луси“, отдолу дочу шум. Спря и се

ослуша.

Някой бе отворил вратата.

– Каси?

– Не е Каси, Рей.

Сърцето му се сви, щом позна гласа. Той принадлежеше на детектив Брум.

– Как ме откри? – попита Рей.

– По сигнала на мобилния ти телефон. Лесно е, когато някой остави телефона си включен.

– Да. Така е.

– Свърши се, Рей.

Той не каза нищо.