Харлан Коубън - Остани

– Щях да ти поверя живота си. Знаеш го.

– Знам.

– И все пак невинаги ти вярвах. Можеш да се довериш на някого и да знаеш, че в това има

и нещо друго. Знаеш ли какво имам предвид?

– Да.

– Беше ли ти трудно да ме лъжеш през всичките тези години?

– Не лъжех само теб, а всички.

– Но най-вече мен.

Тя не започна да го разубеждава.

– Беше ли ти трудно?

Меган се позамисли.

– Не съвсем.

Той отново седна.

– Леле, колко сме честни.

– Истината не бе реалната опция. Не виждах никакъв смисъл да ти разкажа за миналото

си. Истината можеше само да влоши положението.

– Значи трябва да ти е било трудно? На дадено равнище.

– Според мен свикнах.

Той кимна с глава.

– Част от мен иска да научи подробности, защото иначе въображението ми няма да го

издържи, ако разбираш какво имам предвид.

Тя кимна.

– Ала по-голямата част от мен е наясно, че по-добре е да не обръщаме внимание.

– Беше много отдавна, Дейв.

– Но все пак е част от теб.

– Липсва ли ти?

– Няма да се извинявам, ако е така.

– Не това те питах. Попитах те дали ти липсва.

Очите й отново се напълниха със сълзи. Тя нямаше намерение отново да го излъже, не и

след като бе преминала през толкова много изпитания, за да му каже истината.

– Когато си бил в гимназията, ти си бил член на театралната трупа, нали така?

– Е?

– И вие, както всички момчета, сте се шляели навън, сприятелявали сте се и сте пушели

трева. Ти ми го каза.

– Не виждам връзката – отвърна Дейв.

– На теб това ти липсва, така ли е? Но не би се върнал в онези времена – те отдавна са

отминали. Трябва ли да намразя миналото си, за да можеш ти да ме приемеш?

Дейв сякаш се сепна и се облегна назад.

– Наистина ли мислиш, че е едно и също?

– Кое му е различното?

Той потърка лицето си с длани..

– Не знам. Тъкмо това трябва да премисля. – Дейв се опита да се усмихне. – Мисля, че

лъжите се отразяваха по-силно върху нас, отколкото си представяш. Породиха дистанция

между двама ни. Нормално. Така че сега ще бъде друго. Може да стане по-хубаво.

Телефонът на нощното шкафче издрънча.

Дейв се намръщи.

– Не биваше да те безпокоят.

Меган протегна здравата си ръка към апарата.

– Ало?

– Чух, че си имала трудна нощ.

Беше детектив Брум.

– Ще се оправя.

– Не си ли включила телевизора тази сутрин?

– Не, защо?

– Карлтън Флин е мъртъв. И други мъже са намерени мъртви. Открихме труповете им в

един кладенец близо до старата пещ.

– Какво? – Този път Меган успя да седне в леглото. – Не разбирам. И Стюарт Грийн ли е

между тях?

– Най-вероятно. Все още оглеждат труповете.

Разговор за опитите да осмислиш нещата.

– Почакайте, значи някой ги е убил?

– После ще ти разкажа подробностите, но в момента имам нужда от помощта ти.

– Как?

– Знам, че много те боли, така че ако...

– Какво ви е нужно, детектив?

– Снощи арестувахме Рей Ливайн за убийствата.

Тя отвори уста, ала от нея не излезе и дума. Светът й отново се преобърна с главата надолу.

– Това някаква шега ли е?

– Не...

– Какво ви е? Полудяхте ли?

Дейв я погледна укорително. Тя не му обърна внимание.

– Брум! – извика тя.

– Тук съм – отвърна Брум.

Меган поклати глава, готова да му заяви, че това просто не е възможно, ала после си

спомни за предишната нощ, за последните думи на Рей: „Не ти казах истината“.

– Не, не, това е някаква грешка – заяви тя и усети как една сълза се отрони от очите и се

търкулна по лицето й.

– Чувате ли ме? Имате ли доказателства?

– Не ми се ще да говоря за това в момента, но имам нужда от помощта ти.

– Как?

– Задържахме Рей. Той няма да разговаря с никого от нас. Ще говори само с теб, на четири