Харлан Коубън - Остани

Рей бяха оковани за стола, а ръцете му – за масата.

– Добре ли си? – попита я Рей.

– Снощи ме нападнаха.

– Кой?

Тя поклати глава.

– Не сме тук да разискваме моя милост.

– Затова ли не можа да дойдеш при „Луси“?

Меган не знаеше как да отговори на този въпрос.

– И бездруго нямаше да дойда.

Той кимна, сякаш бе разбрал.

– Ти ли уби тези мъже, Рей?

– Не.

– Ти ли уби Стюарт Грийн?

Той не отговори.

– Разбра, че ме наранява, нали?

– Да.

– Беше те грижа за мен. Ти дори...

Тя замълча, после продължи:

– Ти дори ме обичаше.

– Да.

– Рей, сега трябва да ми кажеш истината.

– Ще ти я кажа – отвърна той. – Но най-напред ти.

– Какво?

Щом Рей срещна погледа й, тя го усети навсякъде по себе си.

– Каси – започна Рей. – Ти ли уби Стюарт Грийн?

Брум не си направи труда да зададе на Руди допълнителни въпроси.

Опита да не се паникьоса, ала не се получи. Каза на Руди да остане в клуба и ако Лорейн

пристигне, да му се обади. Без да пророни нито дума повече, Брум изтича до автомобила си,

грабна пистолета и бързо се отправи към дома на Лорейн.

„Моля те, недей, моля те, недей, моля те, недей.“

Повика диспечера си за подкрепа, но нямаше начин да го дочака. Не спираше да тича.

Гърдите му изгаряха. Дъхът му отекваше в собствените му уши. Очите му се навлажниха от

утринния хлад. Но нищо нямаше значение. Освен едно.

Лорейн.

Ако нещо й се случеше, ако някой я наранеше...

Хората на улицата залитаха на слънцето след нощта, която бяха прекарали на изкуствено

осветление. Брум дори не ги погледна.

„Не и Лорейн. Моля те, не и Лорейн...“

Брум зави надясно край ъгъла. В далечината зърна къщата на Лорейн. Спомни си

предишния път, когато бе дошъл тук, когато остана за през нощта. Странно как човек

пропуска очевидното. То не означаваше почти нищо за него, вероятно за нея още по-малко, а

сега проклинаше глупостта си.

С наплива на адреналин Брум ускори крачка, като взе предните стъпала по две наведнъж.

Той едва не се блъсна във вратата й, готов да я откачи с едно рамо, ала се спря.

Човек не се втурва през затворени врати току-така. Той знаеше най-добре. Но пък не

можеше и да чака. Успокои се и опита топчестата брава на парадния вход.

Беше отключена.

Сърцето му пропусна един удар. Нима Лорейн щеше да сглупи да остави предната си врата

отключена в квартал като този? Не мислеше така.

Той бавно отвори вратата с пистолет в ръка. Тя изскърца на влажния сутрешен въздух.

– Полиция! – изкрещя той. – Има ли някой тук?

Никакъв отговор.

Направи още една крачка навътре в къщата.

– Лорейн?

Долови страха в собствения си глас.

Моля те, недей, моля те, недей, моля те, недей...

Очите му огледаха предната стая. Бе съвсем обикновена.

Имаше диван с подходящо място за приятни беседи, от онези, които можеха да се намерят в

доста от мебелните магазини по автомагистралите. Телевизорът бе съвсем скромен по

размери в сравнение със съвременните стандарти. Верен на истинския стил на Атлантик

Сити, часовникът на стената имаше червени кубове вместо цифри.

Кабинетната маса разполагаше с три пепелника, показващи стари сцени от Градската зала

на Атлантик Сити, разположена на Дъсчената алея. Вдясно имаше малък бар с две високи

столчета. Бутилка с водка „Смирноф“ и друга с лондонски сух джин „Гордънс“ стояха като

двама стражи от двете му страни.

Подвижните масички за сервиране на напитки бяха същите като тези в „Ла Крим“.

– Има ли някой? Полиция. Излез с вдигнати ръце.

Пак нищо.

Картините по стените бяха блестящи репродукции на прекрасни хумористични афиши.

Единият бе от „Рокси“ в Кливланд, другият бе от „Червените Люти“ от Кони Айланд и най-

отпред, оцветен в светложълто бе „Г-ца Доброволно запалване“, Блейз Стар се появяваше в