Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Ама е моя работа, когато сметна, че може да повлияе на…

— Държиш се като Господ.

— Какво си мислиш, бе копеле гадно? Че държиш монопол над Божието царство ли? Трябва да се вземат някои решения. Затова съм тук.

— Да, но музиката не е твоя…

— Професионални решения, Крис…

— Слушай, копеле…

— Едното вече е взето.

В апаратната настъпи тишина, тегнеща и потискаща. Даяна отвори очи — огънят в гърдите й запламтя по-силно. Дълбоко безпокойство я обзе и запърха в нея като заловена птица.

— За какво намекваш, да те вземат дяволите?

— Това, което ти казах: групата няма да ти разреши да прекъснеш договора.

— Групата?

— Проведе се гласуване, разбираш ли.

— Без мен? И кой свика това гласуване?

— Найджъл и аз. Трябваше да се направи. Имаше нужда от изясняване на…

— Изчезвай оттук, човече. Отвращаваш ме.

— Това няма да помогне.

— Вън, Бено! Веднага. В следващата минута вече ще пълзиш…

— Като се успокоиш, ще разбереш, че…

— От мен музика повече няма да получиш.

— Крис…

— Няма да напиша и една пукната нота! Поне докато съм на свобода!

— Има законни мерки, но не искам да стигам до там сега. Когато…

— Знаеш ли какво, Бено? Нещо не се чувствам добре, ей тъй; изведнъж стана. Може да се окаже сериозно. Например тежък хепатит. Това означава най-малко шест месеца да съм вън от играта.

— Мога да намеря лекар да…

— Този албум. Новият сингъл… проклетото турне, друже. Бум-бум!

Гласът на Бено прозвуча в тишината с особено спокойствие:

— Нито за миг не смятам, че говориш сериозно, Крис. Озовеш ли се веднъж на път за Сан Франциско другата седмица, ще се почувстваш съвсем другояче.

— Ти просто не ме слушаш. Аз приключих с всички вас.

— Правиш сериозна, основна грешка, Крис.

— Господи! Почваш да ми плямпаш като твоята банда от противни адвокати. Напускам. Просто напускам.

— Тогава ще си довършим разговора след някой друг ден.

Даяна чу вратата да се отваря, после тихо да се затваря и гласа на Крис:

— Боже Господи!

Тя се изправи и главата й щръкна нагоре, сякаш бебе на пружина.

— Още ли си тук? — Крис се показа иззад преградата на командния пулт. — Да-а. Само ти остана. За нула време всички се покриха — той се изхили и потърка нос. — Ама че мръсник е тоя импресарио! — изведнъж избухна в силен смях, после сви рамене и допълни: — Ох, какъв ад! Нищо не мога да направя повече за днес. К’во ще кажеш да се омитаме от тук, ама на секундата.

Заведе я в „Дансърс“, който беше само за членове на клуба. Състоеше се от няколко зали с огледала — същински дворец. Основната зала беше кръгла, опасана от бара. Подът й беше прозрачен и под него растеше тропически гъст листак. В първия момент като погледнеше надолу, човек губеше ориентация. Стените бяха лакирани в черно и покрити е мрежа от фигурално разположени разноцветни светлини, които мигаха като непрестанно прииждащи вълни. На всеки кръгъл час, сякаш отмерваше времето, някакъв скрит източник посипваше танцуващите с искрящ сребърен „звезден прах“.

Двамата си запробиваха път през навалицата и потните изпарения, сред безумната и нестихваща какофония на музиката.

От възбуда те като че ли не забелязваха загорелите и изрисувани лица, които се поклащаха до тях с опулени очи, подобно на китайски плоскодънни лодки, теглени към императорската джонка, и притискаха тъмни устни до розови уши, за да надвикат биенето на барабаните.

Скоро се появиха и фотоапаратите, а след няколко невидими телефонни обаждания от страна на управата, се изсипаха танцьори, които сякаш завършваха лоцманското училище. Те, изглежда, имаха само една цел — да са тук, да извиват тела в ритъма на музиката, да се втренчват с усмивка във всекиго, да попиват атмосферата, изпаренията, премигващата светлина, от които имаха нужда както вампирите от кръв.

Крис обгърна талията на Даяна и я понесе във вихъра на танца; по лицата им се стичаше пот като водопад, а под тях клепналите листа на палмите — джуджета се накланяха и полюшваха, сякаш и те не можеха да устоят на ритъма на музиката.

Двамата не преставаха да танцуват; тениската на Крис потъмня от пот, блузата на Даяна полепна по кожата й. Те не обръщаха внимание на светкавиците на фотоапаратите, които проблясваха край тях като метеори, нито на шума, изпълващ заведението с нестихващия тътен на гръмотевична буря. По едно време — без и двамата да усетят кога — музиката престана да бъде музика. Превърна се в някакво ритмично грухтене, придружено от удари и думкане, което се просмукваше през подметките им и продължаваше да ги води в такт дълго след като ушите им заглъхнаха, претоварени от силния шум.