Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

Всеки, който излизаше на 42-ра улица между Бродуей и Девето авеню, си имаше определено място. Бейба стоеше точно пред театър „Селуин“, на южната страна на улицата. Даяна много скоро установи, че тъкмо тази страна беше възможно най-опасната. Северната беше по-спокойна; там много рядко се появяваха ченгета и то винаги по двойки; вървяха бавно, с цигара в уста. Те се осмеляваха да минат по южната страна, само ако трябваше да прекратят избухнала в някой от киносалоните кавга и то когато бяха в по-голяма група.

В кинотеатъра „Нова Бърлеск“, един етаж над олющената козирка на „Селуин“, никога не ставаха неразбории. Прастарият му синьо-зелен неонов надпис жужеше денонощно, а черно-белите гланцови фотоси на стриптийзьорки, които никога не се появяваха на малката сцена и никога не бяха стъпвали в Ню Йорк, се вееха уморено от саждивия бриз, духащ откъм Хъдзън. Освен това „Нова“ си имаше собствена охрана.

Бейба заставаше пред „Селуин“ и продаваше всичко, с което можеше да се снабди — и, както се оказа, разнообразието беше поразително. Официално той предлагаше цигари с марихуана, метедрин и по някоя смесица от евтини наркотици. А тайно, ако те познаваше, беше източник за абсолютно всичко. Даяна не беше чувала и за една трета от стоката, която минаваше през ръцете му.

Трудно беше да се каже какво точно видя той в нея в първия момент. Че беше красива, беше, но той можеше да има — и имаше — всяка жена, която му потрябваше. А и както Даяна по-късно разбра, негова слабост бяха азиатките. Какво тогава го накара да я заговори, когато за трети път мина покрай него, облечена с обикновено яке от кафяво кадифе и избелели джинси, натъпкани в черни, високи до прасеца ботуши, с толкова остри върхове, че според нея можеха да се използват като смъртоносно оръжие.

— К’во мислиш, че правиш, момиче?

Тя се спря и погледна мечешкото му лице. Ръцете й бяха пъхнати дълбоко в джобовете на якето; беше още прекалено рано за ръкавици. Воднистите му очи я оглеждаха с любопитство. Зениците и ирисите му имаха един и същ цвят и заемаха почти цялото налично пространство, така че жълтото около тях едва се виждаше.

— Нищо — отвърна тя.

— Няма ли откъде другаде да минеш?

— Харесва ми да минавам от тук.

Бейба се разсмя с дълбок, гърлен смях, очите му почти потънаха в тъмната плът на лицето.

— Глупости! — чертите му добиха студен израз, той извърна глава, изкашля се и се изплю. — Ти май си тръгнала на лов, момиче. Добре, продължавай.

Даяна сбърчи вежди. Той продължи:

— И какво виждаш в тази парфюмирана градина?

— Не отговарям пред никого — само пред себе си.

Върхът на дебелия му език се подаде — изумително розов в сравнение с почти черните устни.

— Хм, тъй ли? — очите му шареха надолу-нагоре по тялото й, изпълнени с толкова изразена похот, че тя се изчерви. — Никой от тия кучи синове, дето обикалят наоколо, няма да подмине такова крехко бяло месо като тебе. Тъй ще те сдъвчат и изплюят, че няма да се познаеш после.

Даяна хвърли неспокоен поглед към минаващите покрай тях тълпи от чернокожи и пуерториканци. Тук-там можеше да се види и някой забързан бял. Чуваха се смях и шумни закачки. Двама дългокраки чернокожи тичаха към Осмо авеню и пресякоха кръстовището на червено. Последва скърцане на спирачки, викове, ругатни.

— Искаш да кажеш, че тук е опасно място ли?

Той поклати глава.

— Ти си избираш мястото, момиче. А тук се навъртат немалко съмнителни типове. Като зли котки са, казвам ти. Трябва да внимаваш. К’во, да не искаш да си въртиш белия задник с нас, отрепките, а? Я по-добре си върви вкъщи, където твоето бяло момче ще се грижи за теб.

— Казах ти, тук ми харесва.

Лицето му помръкна; погледът му стана зъл.

— Не ме будалкай, момиче. Да не си тръгнала на лов за черно месо?

— Ъ?

— За чернилки, хубавице. Възбуждат ли те чернилките, а? Е, бъди сигурна, че ще свършиш някъде с окървавено лице. Някой изтупан хубавей с граховозелен костюм ще ти завърти чивията и няма да разбереш кога ти е разтворил хубавите крачета, оох, ох. Тъй че върви си у дома.

— Не съм тръгнала на лов — упорстваше тя. — Тук съм, защото… не мога да бъда повече там, където трябва.

— Казвам ти, момиче, туй място не е за теб.

Тя го погледна и пъхна ръце, сега свити в юмруци, още по-дълбоко в джобовете си. Запристъпя от единия на другия крак. Бузите й розовееха от студ; когато двамата с Бейба отвореха уста да кажат нещо, с думите излизаха облачета пара.

— Това ли правиш по цял ден? — попита тя.