Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Добре.

Отново настъпи тишина; после изскърца стол и Пат съобщи:

— Отивам да чишна и да се поразтъпча малко. Веднага се връщам.

Вратата към коридора тихо хлопна след него. Даяна се обърна и се изправи на колене върху дивана. Главата й се подаде над апаратурата.

— Ей, това ти ли си?

— Маги не е ли тук?

— Не — поклати глава Крис. — Каза ми, че й се обаждали. Може би за някакво участие.

— Това е чудесно — на езика й беше да му каже в какво ги бе обвинила Маги, но реши да се въздържи. Да върви по дяволите, задето си мисли такива неща, наруга я в себе си Даяна. Тя е толкова нестабилна понякога.

Крис кимна:

— Дано най-сетне се пусне от врата ми. Божичко, ставам бръм от нея, казвам ти.

— Просто е притеснена.

— Аха — той извади цигара и с обиграно щракване на запалката я запали. — Кога ли пък не е била! — наведе се над пулта и с възбудено лице продължи: — Човек трябва да вярва в нещо, Даяна, за да успее — стисна юмрук. — Трябва да вярваш и в себе си, щото около теб всеки гледа да забие нож в гърба ти и с радост да ти каже колко си некадърен — беше се приближил много близо до Даяна и очите му шареха по лицето й, сякаш търсеха нещо. Изведнъж се разсмя и настроението му се промени; отново се облегна назад в стола и додаде: — Затова ние с теб се разбираме тъй добре, нали?

— Да — кимна Даяна, — това има значение.

— Вярвам, не ме смяташ за наркоман; не си тръгнала да гониш опашката на комета — пак се засмя. — Има си хас! Та ти си имаш собствена комета — смачка наполовина изпушената цигара и извади малка метална кутийка. — Искаш ли да смръкнеш малко?

Даяна поклати глава.

— В коридора налетях на Найджъл. Опита се да ми пробута от неговата отрова.

— Хм! Той е в такова гадно настроение тази вечер. Сигурно е от проклетото пълнолуние — Крис смръкна лъжичка кокаин.

Докато го наблюдаваше, Даяна попита:

— Защо не привикнеш към нещо по-здравословно като пиенето например?

— Ха! — Крис стисна носа си и затърка венци с останалия по пръстите му бял прах. — Пиенето е чисто пролетарски порок. Веднъж прибраха баща ми за пиянство. Беше гаден къркач, преди да засегне в морето. Всъщност това го излекува.

— Кое, морето?

— Не. Дето избяга от майка ми — този път се засмя без никаква веселост. Като че ли думите му нагарчаха. — Значи не искаш да опиташ? Бре! Какво примерно момиче си!

— Трябва да пазя реномето си — засмя се Даяна.

— Аз също — каза той и гребна нова доза. — Наздраве за реномето! — смръкна силно и от праха не остана и следа. Прибра кутийката и избърса носа си. — Добре че не си опитала от марихуаната на Найджъл; сега нямаше да си сред нас.

— Той продължава да ме плаши — каза Даяна, — макар че не го познавам от вчера.

— Кой, Найджъл ли? Боже, та той е един хлапак, който се мъчи да се прояви в света на възрастните.

— Това ми е думата — каква страст към оръжията си!

— О, това ли било! Е, трябва да го познаваш толкова дълго, колкото аз, за да разбереш тази негова страст. За него всичко друго минава и заминава, всичко е нереално. Освен оръжието в ръката му. То има тежест, има власт. То е могъщо. Той натиска спусъка, и убива животно. Може да го пипне, да усети изстиващата му козина. Знае какво е направил.

Даяна потръпна.

— Но това е жестоко.

— Защо? — той протегна ръка, имитира с пръсти пистолет и се прицели във въображаем обект. — Па! Па! Той не убива хора.

— Но понякога създава впечатлението, че има подобно желание.

— Е, такъв си е Найджъл. Най-големият фантазьор от всички нас — Крис кимна. — Не бива да забравям: ние израснахме заедно по улиците на Манчестър — запали цигара, дръпна веднъж и я остави. — Така е, когато не помниш баща си, когато все нямаш достатъчно пари да си платиш наема и никога не знаеш какво ще завариш, като се прибереш вкъщи.

Крис дръпна още веднъж от цигарата, преди да я загаси с пожълтелите си груби пръсти.

— Спомням си, когато навремето живеехме в една квартира и едва успявахме да си намираме по някоя временна работа. От мазето под нас се разнасяше такава гадна миризма на мухлясал картон и пикня, че си слагах щипка на носа, та да мога да заспя. Една вечер се обадих на майка ми — ние нямахме телефон, та ползвахме автомата на ъгъла — зиме ташаците ни ставаха на кочан — и тя ми вика: „Татко тя се върна, сине. Отби се само да ни види. Пита за теб. Донесъл ти е коледен подарък, да знаеш.“ Аз побледнях, върнах се в квартирата и дори не съм чул, когато Найджъл ме питал: „К’во ти е, друже?“ и тръгнал след мен за дома на майка ми. Зачаках на улицата да се появи подлецът. Че като му фраснах един по лицето, така му разбих носа, че наоколо всичко стана в кръв. Разхвърчаха се зъби. Два шута с все сила в топките. Найджъл започна да ни разтървава. На пихтия приличаше, проснат на тротоара моя старец сред кръв, зъби и степания. Аз треперех като лист, Найджъл ме държеше. Изведнъж тоя кретен ме блъска настрани, извади пистолет — немски лугер — и го насочи към главата на стареца. Сграбчих ръката му, тъкмо когато натисна спусъка. Бум! Сякаш бомба избухна, лицата ни се посипаха с парченца чакъл. „Абе“, викам му на Найджъл, „Да не полудя? Можеше да го убиеш.“ „И к’во от т’ва?“, отвръща ми той, „не виждаш ли к’во направи с теб и майка ти.“ Това беше въпрос на преданост от негова страна, нали разбираш? Божичко, че беше лудост, беше, но аз го разбирах — Крис задържа поглед в очите на Даяна. — Нали разбираш какво искам да кажа? Беше прав по моему. И неговият старец оставил майка му да се грижи сама за себе си. Цял живот работила.