Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Изглеждате изплашена от мен — кимна той с голямата си глава. — Това е добре. Говори, че сте добър съдник — устата му неочаквано се разтегли в усмивка, в която проблесна злато, сякаш лъч от изгряващото над морето слънце го освети за миг.

— Значи това е Даяна Уитни.

Тази най-малко очаквана констатация разсмя Даяна.

— Извинете, нещо смешно ли казах? — попита мъжът.

— Ами да — отвърна тя. — Защото на всеки е познато лицето ми.

— О, да — с разбиране потвърди Майър. — Не ще и съмнение — наведе се и с върха на възлестия си пръст потупа опакото на ръката й. — Но колко души са ви докосвали? Вие сте икона… или ако още не, ще станете. Кажете ми, как се чувствате като такава?

Даяна мълчеше. Погледът й се бе приковал във вътрешната част на протегнатата му ръка, където, макар и поизбелели от времето, се виждаха сините цифри. Майър я видя къде гледа и каза:

— Според тях на нас не ни трябвали имена. Имената били за човешките същества. Дадоха ни само номера.

— Съчувствам ви — прошепна Даяна.

— Недейте — мъжът прибра ръце в скута си. — Вината не беше във вашия свят. Вашият свят трябваше да се бори с друг вид ужаси — очите му се отвориха широко и изразът им беше съвсем друг; той вдигна ръце. — Като млад обичах да рисувам. Мечтаех да стана втори Сезан или Матис. Много добре рисувах — гласът му спадна до шепот. — Удаваше ми се. В мен гореше огън — очите му пламтяха. — Ала много дълго се заседях в Европа. Прекалено дълго. Не можех да повярвам какво ставаше там. Когато нацистите ме прибраха и откриха с какво се занимавам, ето какво направиха… — той вдигна ръце и разпери извитите си пръсти, доколкото можа. — Счупиха ми пръстите един по един. Ей тъй, на шега.

Майър задържа още миг суровия си поглед в нея, после вдигна рамене и продължи:

— Е, поне съм жив, нали? — потупа я бащински по коляното. — Но ти така и не ми отговори на въпроса.

Даяна се помъчи да си го спомни.

— Да обичаш това, което правиш, да създаваш нещо и да бъдеш оценяван. Какво повече бих могла да искам?

— Какво повече наистина — поклати глава той и се усмихна. — За теб животът е наслада, така ли е, Даяна?

— Е, но крие и заплахи.

— О, да — засмя се Майър и плесна с длан коляното си. — Какъв би бил животът без заплаха. Огромна скука и нищо повече. Тогава направо бих си прерязал вените.

Лицето му се изкриви в гримаса, когато протегна ръце надолу към сандалите си и почна непохватно да опипва каишките.

— Дайте на мен — Даяна се наведе, отстрани внимателно дебелите пръсти на ръцете му и откопча сандалите.

Майър потопи босите си крака във ваната, натисна един хромиран бутон и водата започна да вибрира. По устните му се появи лека усмивка.

— Така вече е по-добре — облегна се иззад и отвори барчето. — Нещо за пиене?

— Един „Том Колинс“.

— Веднага.

Ръцете му изненадващо сръчно боравеха с чашите, леда, содата и алкохола. Даяна със свито сърце продължаваше да мисли за разказа му, особено като виждаше до каква степен са осакатени ръцете му. В същото време си даваше сметка, че той нямаше да й позволи да стане свидетел на недъга си, ако не смяташе, че може да й вярва безусловно.

След като приготви питиета за двамата и отпиха първата глътка, Майър заговори:

— Възрастта, мила моя Даяна, е сериозно нещо. Ако човек живее в един съвършен свят, не е нужно да се замисля за това. Но нашият свят съвсем не е такъв. Сигурен съм, че ще се съгласиш с мен. Когато бях млад, бях много търпелив. Рисуването с маслени бои ме приучи на това. Шедьоври не се правят набързо — той въздъхна и остави чашата си. — Но възрастта стопи цялото ми търпение, за жалост. Загубих единия си син в Корея, другия във Виетнам — по очите му пролича, че се вглъби в себе си. — Свърши се с шедьоврите. Вече не могат да бъдат създавани. Времето минава — погледът му отново се едря върху нея. — Остарее ли човек, все повече започва да фантазира — и пак се появи неговата иронична, обточена със злато усмивка. — Единственото ми желание сега е да създам свой собствен свят. Вече видя Марго; има още много като нея. Но само тя ме придружава, само тя познава пътя, тази кола, мен. Ние сме като едно цяло. Съзнанието ми вече е освободено и мога на воля да се отдавам на мечтите си, с които да изграждам своя действителност. Представям си, че по същия начин се е чувствал и Бог. Ако изобщо има Бог, в което дълбоко се съмнявам — очите му премигнаха — веднъж, също като кукумявка. — Защото Бог никога нямаше да отнеме синовете ми. В това не съществува никаква закономерност и необяснимостта, за която бръщолевят теолозите, е пълна глупост. Този свят е отвратителен и когато нещата се сведат до любими същества, човек трябва да взема предпазни мерки… не е ли така?