Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

Вълейо и Прийн профучаха край тях и колата се озова на хребета на хълма. Уличният музикант, когото Даяна бе мернала от хотелската стая, си бе отишъл, ала оживените улици бяха все тъй гостоприемни, както ги помнеше.

— Завийте тук — посочи тя на шофьора, когато излязоха на Юниън Скуеър.

По протежение на три преки от двете страни на улицата се редуваха малки бутици с екстравагантни дрехи, галерии и ресторантчета от типа, които Даяна много обичаше.

Тя каза на шофьора да спре пред бутика на Илейн Чен. С появата й в магазина настъпи необичайно оживление. Веднага й бе поднесен горещ билков чай и докато Даяна отпиваше от ароматичната течност, продавачките се надпреварваха да й показват рокли, поли, блузи, пуловери.

Клиентките изгубиха интерес към стоките в магазина, наобиколиха я и започнаха да я разпитват за Крис, за филма й, вадеха от чантите си листчета, за да вземат автограф от нея. Лицата им бяха грейнали като слънца, едва си поемаха въздух от възбуда, протягаха ръце да я пипнат, сякаш имаха пред себе си същество от друга планета. Даяна имаше чувството, че се извисява по ръст над тях и се изпълва със сила, достатъчна да покори целия свят.

Чак след като се появи самата Илейн Чен и успя да изтика купувачките, заключвайки вратата след тях, стана възможно Даяна да направи своя избор. Но и Илейн знаеше как да предразположи отбраната си клиентела.

Излизайки на улицата с пакетите — беше си купила две копринени рокли, сатенена блуза и изключително красив жакет от коприна и лен — Даяна почти се сблъска със строен, малко женствен мъж с тъмни очила, шапка с козирка и светлосива униформа.

— Мога ли да ви помогна?

Едва тогава Даяна видя, че това е жена; гласът й беше тънък и мелодичен, усмивката — подкупваща.

— Дайте, моля.

Жената пое с едната ръка част от пакетите и махна към дългия сребрист линкълн, който пърпореше до тротоара. Не беше същата лимузина, която бе докарала Даяна до тук.

— А къде е моята кола?

— Заповядайте — рече униформената жена и побутна Даяна към спрялата лимузина. — Лицето ви е прекалено познато, за да се задържате дълго на улицата.

И се оказа права. Нито един от минувачите и зяпачите по витрините не продължи пътя си, без да спре. Тя засенчваше дори прелестите на Сан Франциско. Лека тръпка я полази при тази мисъл. Жената й махна да се качва. Наистина беше опасно да се движи сама по улицата.

— Добре — кимна Даяна, подаде останалите пакети и влезе през задната врата в тъмното, прохладно купе на лимузината.

Имаше чувството, че е попаднала в гостна. Вместо обикновени седалки имаше три въртящи се кресла от палисандрово дърво, тапицирани с мека като ръкавица кожа. Между тях в единия ъгъл бяха разположени барче, телевизор и вана за масаж на крака, а отстрани — полица, натъпкана с подвързани с твърда корица издания на „Питър Пан“, „Братя Карамазови“, „Лолита“, „Канди“, „Историята на О“, „Портокал с часовников механизъм“ и пълните съчинения на Гарсия Лорка. Странен подбор, помисли си Даяна. Но не по-странен от мъжа, който беше седнал на стола до ваната за крака.

Той имаше тесен, дълъг череп; темето му беше плешиво, но отстрани косата беше гъста и бяла, сресана назад, а не на една страна, както някои суетни мъже се опитват по нелеп начин да прикрият плешивостта си.

Широкото, набръчкано чело и бронзовият загар на жилавата му кожа напомниха на Даяна за една великолепна черно-бяла снимка на Пикасо, която бе виждала на времето. Но приликата свършваше дотук, защото по лицето на мъжа нямаше дълбоки бръчки, макар според нея той да наближаваше седемдесетте. По-скоро то беше набраздено с тънки непрекъснати бръчици, сякаш човек го гледаше през рибарска мрежа. Освен това, очите му представляваха два пламтящи черни пула с излъчване, присъщо на далеч по-млад човек.

— Добре дошла, госпожице Уитни — рече той. — Седнете, моля.

Гласът му беше дълбок, плътен и обигран така, че да го чуват много хора. Носеше антрацитеночерни всекидневни панталони с дълбоки чупки, бяла ленена риза с къси ръкави и плетени черни кожени сандали на бос крак. Седеше с кръстосани колене и ръце в скута. Пръстите на големите му ръце бяха възлести и свити в кокалчетата, като че ли страдаше от артрит.

— Аз съм Майър — продължи мъжът. — Карл Майър. Знаете ме.

Това не беше въпрос. Даяна кимна.

— Рубънс ми е говорил за вас. Мислех, че сте в Сан Диего.

Той я оглеждаше с любопитство; само огромните му странни очи се движеха. Климатичната инсталация бръмчеше едва чуто. Огледалните прозорци отразяваха вътрешната обстановка. Външният свят не съществуваше.