Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

Тя излезе от банята и безразсъдно се втурна през дългата стая към входната врата. Тя беше леко отворена и бледа светлина отвън падаше косо върху пода във вид на правоъгълник. Даяна я тръшна с всичка сила и сложи обратно предпазната верига.

Когато се обърна, едва не се препъна в него. Бейба лежеше проснат на пода с глава и рамене, подпрени в счупената и прекатурена ниска масичка. Тъмна кръв, блестяща като диамантени капки, покриваше гърдите му и струеше от устата. Нито една лампа в стаята не светеше.

Даяна коленичи до Бейба. Кръвта изтичаше от него бавно и смъртоносно; за пръв път животът и само животът придоби за нея стойност — истинска, осезаема.

— Бейба! — изкрещя тя. — О, боже, Бейба!

Сложи ръце върху повдигащите се гърди, сякаш този допир щеше да му вдъхне вяра и да го излекува.

Мина доста време, преди да осъзнае, че той се опитва да й каже нещо; кръвта, изпълнила устата му го давеше. Тя повдигна главата му от острите ръбове на масичката и я притисна в голите си гърди. Кръв обля корема й, потече надолу към бедрата й като тъмна, топла река. Остра миризма на барут се смеси с друга — сладка, плътна и лепкава, но тя не можеше да определи от къде идва. Тялото на Бейба беше студено и ръцете й го обгърнаха по-плътно.

Бейба се закашля и промълви нещо. Даяна наведе глава към него.

— Какво? Какво?

Беше объркана, но в същото време си помисли: „При него ли да остана или да ида да повикам линейка?“ Затова и не чу какво й каза.

— Бейба, повтори, не те чувам.

— Али. Оня пуерторикански мръсник Али — гласът му беше хрипкав, бълбукащ, слаб; тя обърса течащата струя кръв от устата му. — От пет години работя тая работа и сега той иска да вземе всичко.

Клепките му се спуснаха и Даяна се ужаси, да не би да е свършил.

— Бейба? — боязливо прошепна тя.

Той отново отвори очи; в тях проблеснаха искри.

— Идиотска работа, момиче. Знаеш ли какво ми каза тоя гаден епик, преди да стреля? Каза ми: „Едно му е лошото на тоя град — че има адски много негри.“

— Не говори, не говори. Кой го е грижа сега за тия неща.

Бейба започна да трепери, целият стана вир-вода от пот. Тя отново нежно избърса лицето му и го видя, че е заковал поглед в нея. Очите й се напълниха със сълзи.

— О, Бейба — зашепна тя, — не умирай, не умирай.

Притисна по-силно длани в гърдите му. Почувства през тънкия слой кръв натрошените му ребра, немощното пърхане на все още туптящото сърце. Той не отделяше поглед от нея. Устните му с мъка се отвориха и откриха розовеещите му от неспирно течащата кръв зъби.

— Момиче…

Тя го притисна в прегръдките си.

— Бейба, няма да те оставя да умреш! Няма!

Ала чувстваше как топлината изтича, от тялото му, животът, подобно на вливаща се в морето река, отнасяше цялата си сила в необятните дълбини. Да можеше да му влее кръв от собствените си вени, да му даде живот! Ала тя не беше богиня, нито пък той беше митичен герой.

— Бейба, обичам те.

Но както преди, така и сега тя не направи нищо. Седеше смълчана и неподвижна под прикритието на тъмнината в стаята и виждаше как оловните куршуми изсмукваха живота му. След това непрекъснато си спомняше този момент: „Защо не направих нещо? Защо просто седях, без да помръдна? Сега съм толкова безпомощна. Напълно безпомощна.“

По едно време погледът й започна отново да се съсредоточава във външния свят. Разбираше, че това, което държи в ръцете си, е само едно изстиващо тяло. В него вече не бе останала нито капка живот.

Отвън, зад прикритието на щорите, долетя пронизителния вой на сирена, предупреждаващ за някакъв спешен случай. В стаята вече нямаше никой. Под прозореца се чуваха гласове, кресливи като писъци на маймуни, скачащи от дърво на дърво, познати, но неразбираеми. Уличен испански. След малко гласовете се загубиха надолу по улицата.

Очите на Бейба бяха безжизнени, но тя продължаваше да го държи в прегръдките си. Мускулите й бяха схванати, кожата й — настръхнала, ала болката поне притъпяваше мисълта за онова, пред което неминуемо щеше да се изправи.

Аз трябваше, трябваше… о, трябваше да…

Тя побягна, загърната плътно в дрехите си и с омраза, стягаща врата й като огърлица. Мислеше, че дълго време няма да може да се усмихне отново. Но това, разбира се, бяха наивни разсъждения на едно младо момиче.

„Л’Оберж Еклер“ се намираше край парка с бързоходното увеселително влакче на Калифорния Стрийт в Сан Франциско. Лимузините свърнаха по трилентовата алея за коли и спряха пред главния вход. Тъмночервените тухли и вълнообразната бежова мазилка на фасадата наподобяваха стила на френската архитектура.