Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 2)

Чайките в далечината изглежда откриха нещо, може би пасаж риби, плуващи на повърхността, защото изведнъж се оживиха и започнаха да обикалят в кръг ниско над вълните. Виждаше се как отварят и затварят човки, как отмятат назад глави, след като извадят някоя риба от водата.

— Не мисля — подхвана Даяна, — че това е сериозна причина да съсипеш живота си.

Сега чайките приличаха на едно плаващо одеяло, което се издигаше и хлътваше, повтаряйки неволно движенията на морската повърхност. Още по-навътре една платноходка лавираше според посоката на вятъра.

— Виждам… чувствам колко си нещастен. И Тай го вижда. Защо, мислиш, тя се опитваше да се сприятели с мен тия дни?

— Остави я Тай — каза Крис. — Тя просто играе една от своите мисловни игри.

— Тя ме ревнува така, както е ревнувала Маги. Не й се нрави нашето приятелство. Не вярва в него.

— Естествено. Как може да вярва в нещо, което не разбира? И кой би могъл?

— Как да разбирам това?

Крис я погледна.

— Остави Тай на мен.

— Ти се мислиш за много умен — сопна му се Даяна, — но аз не съм убедена, че си наясно кой кого владее.

— Когато става въпрос за проклети жени — впери той поглед в Даяна, — знам как стоят нещата.

— Сигурен ли си?

В очите му се четеше момчешко самохвалство, което още повече подтикна Даяна да го дразни. Толкова ли не можеше да види това, което висеше буквално пред носа му?

— Божичко, понякога ме караш наистина да се чувствам глупак — продължи Крис. — Твоята силна воля ме плаши, хипнотизира ме — той потърка с длани бедрата си. — Когато мисля за жените, с които съм бил… и за онези, за които изобщо не ми е пукало, представям си една безкрайна линия, която може да опаше цялото земно кълбо.

— Крис…

— Ние сме се карали заради теб, аз и Маги. Ние… по-точно аз си обяснявах кавгите с различния начин, по който двамата те възприемахме — очите му като че ли се отдалечиха от нея, хлътнаха някъде в миналото. — Маги виждаше какво става, дори когато ти и понятие си нямаше. Не, не ме прекъсвай! Нямам достатъчно смелост да започна отначало — въздъхна Крис дълбоко. — Знаех, че ти не предполагаш нищо, но предпочетох да си остане така, защото започнах да разбирам, че отчасти това ме привлича. Исках да бъди с теб все по-често и по-често. Така беше отначало и това ме объркваше. Ти не беше, ти не трябваше да бъдеш като останалите — той махна с ръка, списвайки дъга на фона на хоризонта. — Жените. Всички те са жадни за власт — колкото повече, толкова по-добре. И дори се съревновават помежду си — аз имам повече пласт от теб, ето на. Но с теб за пръв път се чувствах… Просто исках да бъда с теб. Това ме плаши. Продължава да ме плаши по някакъв начин, защото не мога да си го обясня. Нямам предвид да сме заедно в леглото, а просто… нали разбираш… просто да сме заедно — очите му като че ли се съсредоточиха в пространството между тях. — Ако в това е въпросът, можем да го направим още сега… нали разбираш… ей там на брега, където никой няма да…

— Крис, недей — тя сложи ръка върху неговата. — Аз…

— Сигурно си мислиш, че това, което се случи с Найл, ще се случи и с мен, нали? Предполагам. То се чете в очите ти. Само че грешиш. Да, такъв е краят… като на Джоплин, Джон, Хендрикс, Джим Морисън. Но има и други като Мъди Уотсър и Чък Бери, които продължават, без и да помислят за оттегляне или смърт и които не изгоряха на трийсет и три. Аз няма да умра… Знам какво става… не съм чудовище…

— Не си — Даяна се наклони, целуна го по бузата, хвана главата му и съзнателно бавно го загали по косата с дългите си пръсти. — Не си — мълвеше тя, — не си чудовище. Знам го, Крис.

Но не можа да продължи, не можеше да му каже: Страхувам се за теб. Страхувам се, че Таис… Какво? Знаеше, че тук той не е силен. В миналото може и да е устоял на нейните аванси заради Джон, а после… или по-точно в съвсем близкото минало… заради Маги. Но сега, сега между тях не стоеше никой, дори и Найджъл, който, изглежда, вече отегчаваше Таис.

Видя, че Крис се е загледал в косата й, вееща се като корабно платно от вятъра, която изсветляваше с все по-ярките лъчи на слънцето.

— Аз съм от оцеляващите — рече той. — Издържах на всички улични битки в родния си край. Какво ли не е минало през главата ми. И пак се връщах, за да спечеля сражението. Разбираш ли за какво ти говоря?

В далечината бялата платноходка напредваше към линията на хоризонта, където повърхността на морето изглеждаше все още тъмна и пропита с остатъците на нощта. Платноходката блестеше, тънка и права като току–що изкована сабя. Едно смело и самотно създание, което се плъзгаше по ръба на света.