Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 2)

Първа класа нямаше нищо общо с Лърджет Лонгхорн 50, частния самолет на „Хартбийтс“, който я бе закарал в Сан Франциско. Докато наблюдаваше през гладкото сребристо крило международното летище на Лос Анджелис с неговите тъжни палми, тя си мислеше за просторния лонгхорн с емблемата на групата, изрисувана от двете му лъскани страни и върху опашката.

Разбира се, поддържането му излизаше чудовищно скъпо, но пък компенсираше умората и скуката от дългите, предимно еднодневни турнета. С лонгхорна групата се установяваше в Ню Йорк например, когато имаше ангажименти в североизточната част на страната, в Атланта — за южната и югоизточната и в Сан Франциско — за западната. Всички, включително и Крис, настояваха да се махнат от Лос Анджелис, когато им предстоеше турне.

Даяна се облегна назад и затвори очи. Мислите й се върнаха към дългия, изтощителен разпит в полицията. Струваше й се странно, че инцидентът в „Лазила ликуид“ мина на заден план заради смъртта на Найл. Вярно, няма ли ранен или убит, то това не е новина, а лешоядите само тогава се струпват… както беше на погребението на Маги. Даяна сви рамене — в съзнанието й ясно се открояваше образът на усмихнатия брадат младеж. Силка го бе предал в ръцете на полицията и с това се приключи.

Ами Крис? Макар и да беше потресен в момента, той бързо изтри инцидента от съзнанието си. „Това ни съпътства във всеки град“, беше казал той на сутринта.

Даяна отвори очи и погледна през прозореца. Не искаше да вижда Лос Анджелис по този начин — сякаш забит в земята — и да има чувството, че се плъзга по покривите му. Плоските къщи, построени в редици, й напомниха за огромен Левиттаун 4 4 Обширни жилищни комплекси, включващи училища, църкви, магазини и др. в покрайнините на някои промишлени градове в САЩ с еднофамилни къщи за работещите там, построени по проект на Левит и синовете му през 50-те години. — Б.пр. , разпрострял се като болест, която изсмуква зеленината на дърветата и кафявия цвят на мръсните улици. Освен това не обичаше излитанията и кацанията. Ушите й заглъхнаха и изведнъж самолетът намали притока на гориво, последва силен метален писък, после бам-бам, колелата стъпиха на земята и ги задрусаха по пистата.

Почувства, че някой се надвеси над нея и обърна глава. Елегантен млад стюард с лъскава кафява коса и лъскави розови устни й се усмихваше.

— Бъдете така любезна, госпожице Уитни, да останете на мястото си. Ние ще ви отведем до бюрото в града, където вашите хора са организирали пресконференция. Багажът ви ще бъде откаран направо до колата — Даяна се усмихна. — Благодарим ви, че пътувахте с нашата авиокомпания.

Даяна беше единствената, която слезе, когато самолетът спря. После той щеше да продължи към основната сграда за пристигащи пътници.

Берил, ослепителна в бледозеления си шифонов тоалет, който само тя можеше да носи с успех, грабна ръката на Даяна.

— Толкова сме радостни, че се съгласи за тази пресконференция — прочувствено заговори тя. — Откровено казано, не знаех какво да очаквам, когато ти се обадих — тя поведе Даяна по бетонния коридор, по който се разминаваха персонал от авиацията и униформени полицаи. — Първите съобщения бяха доста кратки, както можеш да си представиш — очите й огледаха лицето на Даяна. — Сигурно е било ужасно.

„Да, помисли си Даяна, беше ужасно, наистина. Но в много други отношения, за които едва ли някога ще узнаеш.“

— Донякъде това може да ти се стори отвратително — отново заговори Берил, — но като си помислиш, че около нас всеки ден стават трагедии… А пък ако вникнеш по-дълбоко, откриваш, че всички ние по един или друг начин сме виновни, задето правим капитал от това. Но защо не? Това е естествено човешко желание. В края на краищата никой от нас не е ангел — краят ма коридора вече се виждаше; в дъното светеше ярка светлина, чуваше се глъч, сякаш всички говореха в един глас. — Ето, че пристигнахме — заяви Берил и въведе Даяна в залата.

Фотоапаратите мигом защракаха, улавяйки я в поза за част от секундата; заработиха и телевизионните камери, а до тях напрегнатите новинари правеха бързи коментари под носа си.

— Мислех да ти дам предварително подготвен текст — прошепна в ухото и Берил, — ала Рубънс ме увери, че знаеш какво да говориш.

Всъщност Даяна нямаше ни най-малка представа какво щеше да отговаря, докато изкачваше дървените стълбички към подиума. Главата й беше празна.

Но в момента, в който тълпата от медиите зае местата си, тя почувства, че всичко ще е наред. Разпозна лицето на Лорна Дитер; в очите на коментаторката имаше нещо, което не бе забелязвала досега. Но докато погледът й минаваше от един репортер на друг, виждаше и в техните очи същия този израз, отново и отново, като размножено огледално копие. Обзе я странно чувство. В съзнанието й зазвуча мелодия, топлина я обля отвътре. Мелодията беше с текст; и докато съзнанието й пееше: „Очите, които си хипнотизирала, танцуват в ритъма на твоето американско сърце“, Даяна почувства как цялата се изпълва с власт. Знаеше какво да каже и щеше да го каже. Помисли си за Бейба, който лежеше в собствената си кръв, а на стълбите отвън равнодушните котки стояха като стражи; помисли си за Мейър, притиснал лице в бодливата тел на лагера на смъртта с копнеж по деня, в който ще бъде освободен; помисли си и за тъмницата, забита във вонящата земя по-дълбоко отколкото й се бе искало. И започна да говори.