Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 2)

Берил отби от Сънсет по посока на Бел Еър и намали ход.

— Рубънс беше прав. Ти свърши страхотна работа.

Нотката на огромно уважение в гласа й накара Даяна да се обърне и да я погледне. Берил никога няма да спечели конкурс за красота, но тя притежава други качества, които са много по-ценни от едно съвършено лице. Поне за мен е така, заключи в себе си Даяна.

— Нямаш ля вяра в мен, Берил? — засмя се Даяна.

— Вяра ли? — рече другата. — В този град няма място за вяра.

Даяна окачестви като забележителен начина, по който Берил ловко се измъкна от капана. Ако беше отговорила с „да“, щеше да се заклейми като лъжкиня; прямото „не“ щеше да прозвучи оскърбително.

— Тъй като познавам Рубънс — продължи Берил, — вярвам в неговата преценка.

— А той никога ли не греши?

— Само по отношение на жена си — заяви Берил, докато завиваше по дългата алея.

Когато стигнаха до къщата, Мария се появи на вратата. Даяна й подаде ключа от багажника на колата.

— Изпери всички дрехи, Мария, или ги дай на химическо чистене.

— Рубънс ти е казал за Дори Спенглър — каза й Берил, докато прекосяваха антрето на път за гостната; Даяна кимна и Берил въздъхна. — Знаеш ли, за всеки от нас ще бъде много по-лесно, ако освободим Монти. Тогава ще можем да…

— Аз се разбрах с Рубънс по този въпрос — гласът на Даяна режеше като нож. — Нямам намерение да го разисквам още веднъж с теб.

Берил отстъпи крачка.

— Исках само да кажа, че ни поставяш в доста неудобно положение, като приемаш Дори, а продължаваш да плащаш на Монти.

— Доколкото разбирам, това е едно от нещата, за които са ти платили да уредиш — рече Даяна. Тя изчака, предполагайки, че другата жена ще вметне нещо, но тъй като онази мълчеше, продължи: — Само по този начин ще работя.

— Мога да го отпратя още сега, ако ти не…

— Защо? — махна с ръка Даяна. — Изчакай ме две минути да си сложа банския и го доведи при басейна. Жадувам да се гмурна във водата. Ще разговаряме там. О, и още нещо, Берил. Кажи на Мария да ни приготви обяд. Нещо студено и леко.

Дори Спенглър беше по-млад отколкото бе очаквала. Имаше тъмен загар, който след шест-седем години щеше да остави дълбоки бразди по лицето му. Вече се бяха появили първите ситни бръчици край външните ъгълчета на светлокафявите му очи. Имаше изработен начин да те гледа — със студен и равен поглед, — който те кара едва ли не да забравиш усилията, които е положил за това. В града се носеше славата му на супер продуцент по отношение на договорите; докато си търсен, той ти е приятел, но паднеш ли от върха, паметта му, както казваха, ставаше къса.

Беше облечен със светъл ленен костюм и бяла риза, разкопчана на врата; под нея, между космите, се виждаше тънка златна верижка.

— Даяна Уитни — каза Берил, — това е Дори Спенглър.

Устните на мъжа се разтеглиха в усмивка.

— Приятно ми е, госпожице Уитни — стоеше с ръце на гърба. — Аз съм голям ваш почитател. Чудя се защо не сме се запознали по-рано. Съжалявам, че пропуснах приема на Берил, но отсъствах от града.

Даяна не каза нищо; мислеше за Монти.

Очите на Берил се местеха от единия към другия. Смутена от настъпилото мълчание, тя се изкашля.

— Съжалявам, Дори, но…

Той махна с ръка, за да я прекъсне. Гледаше Даяна право в очите.

— Разбирам, че положението е доста… хм… необичайно. Вероятно на госпожица Уитни ще й трябва известно време, за да ме приеме и, естествено, да ме опознае — мъжът вдигна ръка, свали я и я прибра отново зад гърба. — Това е съвсем в реда на нещата — той се приближи до ръба на басейна. — Можем да разговаряме и докато плувате. Имате ли нещо против?

Даяна му хвърли одобрителен поглед, засили се с две крачки по тухления бордюр и се хвърли с опънато тяло във водата. Спенглър мълчаливо я изчака да преплува шест дължини.

Даяна подаде глава, тръсна я два-три пъти, за да изкара водата от очите си и попита:

— Казахте ли нещо?

Спенглър клекна до ръба на басейна.

— Казах, че току-що се върнах от южното крайбрежие на Тихия океан. Имах среща с Брандо.

Даяна се приближи към него.

— С Брандо? — вдигна косата назад от лицето си; по златистите й рамене се търкулнаха капки вода. — Мислех, че той няма импресарио.

— Няма. Поне официално няма. Всъщност не му и трябва, нали разбирате. Аз прескачам до там само когато трябва да се обсъди нещо по-специално.

Берил не можа да се сдържи и вметна:

— Дори е показал на Брандо част от заснетия досега суров материал на „Хедър Дюел“.