Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 2)

Навън, в чакалнята, сред чакащите реда си пациенти, обгърнали слаби, загорели рамене с кожи от норки, обитаващи пищните гори на Бевърли Хилс, унил седеше Монти.

— Даяна! — разтревожен възкликна той. — Добре ли си? Опитах да се свържа с теб веднага, щом чух за пресконференцията — изпитото му лице беше изкривено от напрежение и под загара изглеждаше бледо. — Защо никой не ми съобщи за нея? Знам как пресата изкривява информацията и предполагам колко си била разстроена с мъртвеца, паднал в скута ти — той тръгна след нея към изхода. — Все пак трябваше да ме уведомиш къде отиваш. Щях да възразя срещу това пътуване. Никога не съм харесвал тези музиканти…

— Монти…

— Добре, добре! Знам, че не обичаш да повдигам този въпрос. Ясно. Просто съм нащрек за тебе — вдигна ръце. — Понякога забравям. Както и да е… — сви рамене. — Не съм те виждал от толкова отдавна, че не помня вече какво обичаше и какво не — изведнъж рязко се обърна към нея. — Не ми харесва това, което става на снимачната площадка. Първо, Бейлман се оказа много зает с разни съвещания, та няма време да ми се обади след съобщенията, които му оставям. После, тази сутрин, когато те потърсих в студиото, за да се видим, ми казаха, че името ми не е в списъка. Даяна, какво става?

Тя го хвана за ръката и го поведе навън. Погледна го и видя зачервените му клепачи.

— Монти, извинявай, че не ти се обадих. Аз…

— О, остави това! — ръката му се повдигна леко и пак се спусна надолу. — Тия неща не са от значение при приятели. Кажи ми, какво ти каза докторката?

Двамата спряха на тротоара. На отсрещната страна на Бевърли Драйв палещото слънце осветяваше стъклената фасада на „Бредуинър“, зад която елегантни красавици с кожи от норка се редяха на опашка с таблите си, за да ги отрупат с вкусни блюда и споделяха сутрешните си набези из магазините.

Даяна се усмихна в набръчканото му лице.

— Добре съм, Монти, наистина. Мариън просто ни изстисква като лимони, това е всичко.

— А Берил? И тя ли те изстисква така?

— Напълно.

За миг двамата замълчаха.

— Някой трябваше да ме уведоми.

— Казах на Рубънс, че трябва да…

— Майната му на Рубънс. Ти трябваше да ми кажеш.

Тя извърна лице, но той се измести така, че да не му убягва от поглед и повдигна брадичката й.

— Какво става с теб, Даяна?

Тя не продумваше. Погледна го и видя в очите му някакво предизвикателство и поглед, в който не можа да вникне, но въпреки това сърцето й се изпълни с лед, и съзнанието й — със самопрезрение. Защо?

— Искам да го чуя от твоите уста, Даяна — продължи Монти.

Лицето му изглеждаше толкова червено, сякаш пламтеше от жизненост и Даяна мислено си каза: „Рубънс греши, всички грешат. Монти не е стар, нито е изморен. Той е точно такъв, какъвто беше и преди пет години, когато ме взе от непрощаващата улица на този град.“

— Искам от теб да чуя това, което всеки шепне в ухото ми вече цяла седмица.

— Какво шепне? — но стомахът й бе свит на топка, гласът й отслабна.

— Че съм изхвърлен и че Дора Спенглър е заел мястото ми.

Сега тя разчете погледа му. Видя в очите му предателство — собственото си предателство към него. „О, Господи!, възкликна тя наум. Не! Нали срещу това се борих.“

— Монти съвсем не е така, както си мислиш.

— Значи той е на моето място!

В гласа му прозвуча странна нотка на ликуване, което някак го отдалечи от нея, макар че тя не го искаше. Даяна пристъпи към него и се пресегна да го хване за ръката.

— Няма да позволя на никого да застане между…

Ала лицето на Монти бе променило цвета си; като че ли всичката кръв се бе отдръпнала от него. Той понечи да извика и в същото време се хвана за гърдите.

— Даяна, ти… Ти…

Тя така и ме разбра какво щеше да й каже.

В линейката, която пое по Литъл Санта Моника по посока на Бевърли Булевард и към Медицинския център „Сидър-Синай“, Марджъри сложи длан върху посивялата кожа на гърдите на Монти под ризата му, която тя бързо бе разкопчала. Отново го преслуша със стетоскопа. После вдигна ръка и направи рязък жест към лекаря по спешна медицинска помощ, който пътуваше с тях в линейката. Той свали кислородната маска от застиналото лице на Монти.

— Сърцето му спря — съобщи Марджъри на Даяна. Стетоскопът изтрака, когато тя го остави настрани. — Нищо повече не можем да направим за него.

Дните се нижеха, а тя буквално нищо не правеше. Беше изгубила всякакъв сетивен допир със света. Колко ли време беше минало — само няколко дни или многократно повече? Нямаше никаква представа. Съзнаваше само, че не ходи на училище, а се отправя към кинотеатър „Дейл“, където всеки ден гледа един и същи филм. Това еднообразие й действаше успокоително, защото й се струваше, че е единственото нещо, на което може да разчита.