Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 2)

По едно време пръстите й като че ли намериха онова, което търсеха, защото се заковаха на място и Лиз-Мари вдигна блестящите си очи към Даяна. Бялото им трескаво се въртеше, тънък слой пот бе избил по черното й лице.

— Ти си обгърната от много силна аура, дете. В теб има огромна магическа сила — и отстъпи крачка назад, сякаш се изплаши.

— Ще ми дадеш ли онова, което искам? — но след като не получи отговор, Даяна се отдръпна. — Не вярвам и дума от това, което ми каза. Аз нямам никаква сила. Нищо нямам — в очите й напираха сълзи, въпреки усилието да ги удържи. Тя рязко ги обърса. — Ти имаш. Ти имаш силата да ми помогнеш да унищожа мъжа, който уби Бейба — името стисна гърлото и дори цялата воля на света този път не можеше да й помогне. — О, Бейба! — проплака Даяна и раменете й се разтърсиха; сълзите пареха бузите й, ала сега й бяха добре дошли.

Почувства ръката на Лиз-Мари около раменете си в радушна прегръдка, нежността на жената; чу напевния глас, който монотонно зашепна:

— Няма нищо, дете. Поплачи си. Поплачи за твоето момче.

След малко тя пусна Даяна и когато се върна, носеше в ръце неголяма картонена кутия от онези, в които даваха храна за вкъщи в някои от китайските ресторанти.

— Ето — рече жената и тикна кутията в ръцете на Даяна. — Всичко е вътре. Почти всичко, което ти трябва. Не… — сложи тя ръце върху Даянините, — не я отваряй сега. Чак когато се прибереш у дома. Това е, дете, вече имаш почти всичко, което ти е необходимо…

Рубънс се върна от Ню Йорк с изключително скъп смарагдов пръстен, купен за нея от „Хари Уинстън“. Подаде й го още щом се качи в лимузината, с която тя беше дошла да го посрещне.

— Много те мислех преди онази пресконференция — рече той. — Божичко, как ги заби в земята! През цялото време усещахме ударните вълни, докато пътувахме обратно към Ню Йорк, Напоследък ти биеш президента по броя на колонките във вестниците.

Тя се бе облегнала безмълвно до него и се питаше дали да му каже за срещата си с Мейър. Надделяваше мисълта, че не би трябвало. Беше сигурна, че той ще възнегодува срещу намесата на всекиго, включително и на стареца.

Пръстенът — квадратно изсечен смарагд, поставен в широко платинено гнездо — излъчваше жива сила и когато Рубънс го взе от шепата й, за да го постави на пръста й, тя усети, че очите й се напълниха със сълзи. „О, боже“, помисли си тя, „колко ми липсваше този човек.“ Ала вместо да изрече думите на глас, тя обгърна с длани главата му, притегли я към себе си и впи устни в неговите. Прииска й се да останат така завинаги.

— Научи ли за Монти? — попита тя след малко.

— Господи! Да. Тъкмо миналата седмица му казах, че се претоварва от работа.

— Изглежда, не само това си му казал.

— Казах му онова, което щеше да е за негово добро — рече Рубънс.

— Жестоко си го наранил. Той те считаше за приятел.

— Това няма нищо общо с приятелството. Бизнесът си е бизнес. И изобщо не му е било работа да ти разправя сълзливи истории. За какъв, по дяволите, се е мислил? Беше зрял човек. Трябвало е да знае как да се грижи за себе си. — Той изведнъж млъкна и рязко се извърна от нея.

— Рубънс?

— О, не! По дяволите, не! — махна с ръка той; гласът му беше прегракнал и раменете му се разтърсиха така, сякаш плачеше. — Копелето нямаше право да умира — вече почти шепнеше и Даяна трябваше да се напряга, за да го чува. — Божичко! Всъщност всичко има общо с приятелството. Всичко! — Когато обърна пак глава към нея, тя видя, че очите му са зачервени; беше изтрил всякакви следи от сълзи. — Добре, защо не го кажеш и да се приключи?

— Какво да кажа?

— Ами това: „Аз те предупредих.“ Не трябваше да го оставям да си мисли, че съм го предал.

— Направил си това, което си сметнал, че е най-добро.

Той я погледна с искрен поглед.

— Наистина ли го мислиш?

— Да. И в известен смисъл ти беше прав — той наистина не можеше да се справя повече с тази работа. Но имаше други начини, по които да подходим. Объркахме цялата работа, ти и аз — тя отклони поглед за миг. — Погребението е вдругиден. Поръчах цветя от името на нас двамата.

Той не каза нищо и някак по безмълвно взаимно съгласие те смениха темата.

— Как изглеждаше Ню Йорк? — попита Даяна. — Липсва ми този град.

— Не мога да ти кажа — въздъхна Рубънс. — Повечето време се рових из общата документация. Скайлър потвърди всичко онова, което ми беше казал Мейър — той сложи ръка върху бедрото й и потърси очите й. — Добре ли си?

Тя му се усмихна леко; почувства как топлотата му се просмуква в нея.