Ерик Лустбадер: Сирените на Холивуд (Книга 2)

— Какво представлява тази празнота? — попита тя.

Крис извърна глава и я погледна; очите му бяха мрачни и замъглени от сълзи.

— Ние самите, Даяна. Мисля, че трябва да си плащаме за това, което вършим. Ние не можем, не можем да живеем със себе си. Това е цялата работа, разбираш ли? Това е тайната. Затова ритаме в жарта, но огънят лумва с такава светлина, че ни пречи да виждаме тъмнината. А тя се прокрадва в нас през цялото време, във всяко ъгълче. Навсякъде.

— Нали ти казах — въпрос на издръжливост.

— Не знам. Найджъл, аз и Джон също дойдохме от място и от време, в които нямаше нищо, към което да се стремим, освен музиката. Никой от нас нямаше да се задоволи да работи в местната бакалница, а за университет не можехме и да мислим. И какво друго да прави едно бедно момче в Англия? Рокендролът бе двигателна сила в живота ни. Тя ни поддържаше, когато го слушахме, спасяваше ни от глад — когато го свирехме. Без тази музика ние бяхме и сме едно нищо и след като вече сме станали това, което сме сега… никой от нас не би се върнал назад — няма да може да го понесе. Същото се отнася и за Найл. Единственото нещо, което обичаше в живота, беше собствената му музика… и тъкмо това го уби.

— А не хероинът.

— То е едно и също, не разбираш ли? Едното върви с другото, нали точно това ти обяснявах. Не ме ли слушаш? Извън музиката ние не можем… велики Боже!… Просто не можем да издържим пред нищо — той затвори очи бавно, някак неохотно, сякаш се разделяше със скъп предмет.

От запад се надигна вятър и Крис се сгуши по-близо до нея. Тя го погали по косата, приглаждайки гъстите му къдрици, които вятърът разпиля по челото му.

— Когато бях много малка — заговори Даяна — баба ми, майката на майка ми, беше още жива. Единствената баба, която съм имала. Тя беше много стара — наближаваше осемдесетте — и накрая докторите успяха да склонят майка ми да я даде в старчески дом. Много по-късно майка ми каза, че никак не искала да я праща там, но аз не й повярвах. Майка ми никога не е била особено чувствителна. И все пак, щом телефонът звъннеше рано сутрин или късно вечер, тя скачаше с мисълта, че е от старческия дом. И, разбира се, една сутрин се обадиха точно оттам. Стори ми се, че майка ми прекалено дълго задържа слушалката до ухото си, без да каже нито дума, после я постави на мястото й. „Баба ти е починала — съобщи ми тя. — По време на закуска. Ей тъй, изведнъж — и щракна с пръсти. — Паднала върху десерта си, без изобщо да почувства нещо.“

Даяна погали с опакото на ръката си бузата на Крис.

— Така стана и с Найл, Крис. Прекатури се на трийсет и три години. Това имах предвид, като ти казах, че е въпрос на издръжливост. Но каква музика твореше, боже мой! Той беше истинско чудо, горкият Найл. Бях свидетел, когато му се скъса една струна посред солово изпълнение. Но това не му попречи да продължи. Подадоха му нова, той я взе и както свиреше я нави, настрои я, без да пропуска ни нота, ни такт. Ако не бях го видяла с очите си, никога нямаше да повярвам, че е възможно подобно нещо. Чу ли поне една дума от това, което ти казах?

Крис извади глава изпод мишницата й.

— Много добре чух всяка твоя дума. Какво искаш да ти повторя? Разбрах намеците ти, но моят живот е такъв.

— Снощи Найл ми каза същото.

— Не се и съмнявам.

Той обърна глава и се загледа в изгряващото слънце. Сега само чайките надаваха крясъци в новата светлина, която се лееше като кръв от разкъсан труп.

— Имала ли си някога чувството — заговори Крис след малко, — че ако спреш да правиш това, с което се занимаваш — имам предвид да го зарежеш най-хладнокръвно — че всичко ще свърши и ще те връхлети нещо ужасно… ще се разтвориш в някаква празнота — той поклати глава. — Искам да кажа, че никога вече не мога да се върна към това, което бях преди… — като че ли отново през него премина тръпка.

Бледорозовата светлина на зората докосваше извитите гърбове на сънените вълни. Под плитките им бразди морето все още тъмнееше в сиво. Даяна си помисли за Рубънс, за терористите.

— Моята работа е да се разтварям — прошепна ги. — Това правя непрекъснато, това ме прави щастлива. Както теб музиката, така и мен работата ме поддържа; тя е основата ми, дългата нишка, която прави живота ми цялостен.

Чуваха се само тихите крясъци на чайките, докосващи струните на скръбта.

— Мен ме плаши това, което става в промеждутъка между концертите или записите, Даяна — каза Крис. — В самолета, на летищата, в лимузината, в ресторантите. Тогава единственото, което виждам пред очите си, са тези мънички, гадни, празни мигове и направо пропадам в празнотата. Тогава не знам къде се намирам, накъде вървя, мисля само за това откъде съм — от жалкото, вонящо, приземно жилище в Сохо — той отмести поглед, за да не срещне очите й. — Какво ще стане, ако напусна групата и всичко свърши? Ще бъда отново едно нищо. Кръгла нула.