Ерик Лустбадер: Сирените на Холивуд (Книга 2)

Найл, седнал от другата страна на Даяна, се бе загледал в чинията с купчина от спагети, оградена със задушени стриди в черупките си, сякаш виждаше творение от друг свят.

— Найл — обърна се към него Даяна, — добре ли си?

— Ъхъ.

Той облегна глава назад, върху прохладната кожена облегалка и затвори очи. Даяна едва сега забеляза колко дълги са миглите му.

— Нищо не усещам отвътре — заговори Найл. — Дълги нощи се нижат една след друга като река към морето.

— Защо се погубваш с това?

— С кое?

— С тоя кокаин… с хероина…

— О, малката, само ако знаеше… — той отвори очи и я погледна. — Ама и по-добре. Още не ти е дошло до главата. И гледай да не ти дойде. Хм, питаш ме защо. Ами това е единственото нещо, което ме крепи. Нали все с нещо трябва да подклаждам огъня в мен. Наркотикът във вените ми е като кръв — Найл сви рамене и се усмихна. — Та затова, разбра ля? Кого го е грижа вече? А и кого ли изобщо го е било грижа? — сложи ръце на масата и с два дълги като на хирург пръста започна да върти пълната чиния, сякаш беше скулптура, която не знаеше как точно да разположи. — Опасно е само ако изпуснеш момента и нощта те връхлети и почне да те разкъсва на парчета. Дотогава все едно, че си на летящо килимче, което ти помага да караш нататък.

— Но почнеш ли веднъж — меко каза Даяна, — моментът вече е изпуснат, Найл. Нима не го знаеш?

Той отново събра устни и зъбите му тракнаха предупредително.

— Недей да ме съдиш. Начинът, по който живея, е мой избор. Сам съм си го избрал. Моята музика… моят живот — те са едно цяло. Това е всичко, което е съществено за мен.

— Но сега, когато можеш да имаш каквото пожелаеш…

— Ха! Останалото са глупости! Нима ти не го знаеш? Е, добре. Животът не е весел. Това, което прави моята музика… то е същественото! — погледът му се плъзна покрай навалицата от хора, гримирани силно като актьори в японска драма, и се вдигна към беззвездното небе. — Подобно на небето… каквото и да има там, не се вижда. За да не можеш никога да узнаеш някои неща. Никога! Затуй слагам музиката на първо място… само заради нея съществувам…

Даяна понечи да каже нещо, но в този момент Крис я хвана за ръката и я издърпа да стане с думите:

— Фонда е тук. Удобен случай да ме запознаеш с нея.

Даяна пи много, а почти нищо не хапна. Устата й не спря да говори и като че ли колкото повече говореше, толкова повече ожадняваше. Винаги се намираше някой до нея, който да долее шампанско в чашата й — и то само „Дом Периньон“.

През гъстия дим към нея се приближи Таис, оставяйки зад гърба си шума и музиката, нехайна към безцелните разговори и монолозите, които минаваха за разговори.

— Скъпа — заговори Таис с неприятния си, дрезгав глас, — добре ли прекарваш? — като че ли тя беше домакинята на приема. Ръката й обгърна рамото на Даяна и я поведе към прозорците. — Джон ненавиждаше подобни приеми — продължи. — Часове ми бяха нужни, докато го придумам и прилаская, за да тръгне — очите й бяха матови от неоновото осветление, като с двойни клепачи. Прозорци без блясък. — И знаеш ли какво ставаше после? — Даяна се чувстваше хипнотизирана от нетрепкащия й поглед. — Щом влезеше в претъпканата зала, сякаш се вцепеняваше. Тялото му не чувстваше нищо, ала съзнанието му запечатваше всичко. Поглеждах в очите му и виждах експлозията в тях, един особен пламък, който продължаваше да гори дълго след като дори такива заклети гуляйджии като Крис и Йън отдавна си бяха тръгнали и само аз и Джон бяхме останали в пълно съзнание.

Таис пристъпи по-близо до Даяна и обви дългите си пръсти около китката й. За миг тръпки на ужас полазиха по гърба на Даяна от силното физическо присъствие на Таис; после изчезнаха.

— Но ти вече си научила за тия неща, нали?

— Не, не съм — поклати глава Даяна.

Лицето на Таис беше съвсем близо до нейното. Даяна усещаше дъха й, сладникав, леко мускусен, и парфюма й, примесен с миризма на пот, остър и тръпчив, но не неприятен — напротив като на животно. Затвори очи и изпусна тръпнеща въздишка.

— Недей да лъжеш, скъпа — прошепна Таис. — Знам, че знаеш.

Даяна отвори очи и срещна пронизващия й поглед, втренчен тъй отблизо в нея, че се сепна.

— Какво знам?

— За Джон. Не бъди толкова потайна, мила — размаха пръст Таис. — Това, че знаеш, не е грях. Само заблуда. Някой те е заблудил, нищо повече.

— За какво говориш?

— Ако ти беше част от вътрешния кръг, щеше да е съвсем различно — продължи Таис, сякаш Даяна не беше попитала нищо. — Но ти си аутсайдер. Без никаква власт тук. И няма да имаш такава, разбра ли?