Ерик Лустбадер: Сирените на Холивуд (Книга 2)

Найл не помръдваше.

— Боже мой! Крис! Крис! — задърпа го Даяна и той се обърна.

— Божичко!

Край тях приемът продължаваше с пълната си незаинтересованост и опиянение, движен от огромна инерция, неподвластен на никого, наелектризиращ въздуха с трепетна възбуда и тайни опипвания.

Високо русо момиче, седнало от другата страна на Найл, се опитваше напразно да привлече вниманието му — кикотеше се, прокарваше пръсти със сребристо лакирани нокти в лъскавата му коса.

— Ей, приятел — подвикна Крис. — Ей, Найл, ей! — той се наведе през Даяна и почти се просна върху масата.

Музиката гърмеше с всичка сила, смях отекваше сред мъглата от дим. Някой загаси цигара в размекнатото масло. Русокосата се облегна върху Найл, целуна го по ухото и пламенно му загука нещо.

Даяна пъхна ръка под ризата му и опипа с длан лепкавата кожа на гърдите му.

— Ей, приятел — Крис дръпна покривката заедно с блюдата настрани и коленичи върху масата. — Я го остави на мира — кресна той на русото момиче и го изтика, после зарови пръсти в гъстата коса на Найл и повдигна главата му.

Даяна сподави стон; русото момиче се закикоти истерично с ръка върху устата си. Кожата на Найл беше добила цвета на кафе с мляко. Крис неволно отдръпна ръка от изумление и голямата глава на Найл падна назад върху облегалката на яркочервения диван като неодушевен предмет. Русокосата се обърна и се заля в собствения си бълвоч. Отворените очи на Найл, вече безжизнени, бяха отправили невиждащ поглед към небето.

Небето до края на чистия, равен хоризонт беше с цвета на морето. То й напомни за меланхолията на късно лято, когато боровинките ставаха толкова едри, че само да ги докоснеш с пръст, щяха да се пръснат, а ароматът им се долавяше от стотици метри разстояние.

Тогава месечината увисваше на небето, пълна и мъглява като фенер в стара книжка с избелели рисунки, и тя знаеше, че е дошло време приятелят й от два месеца да си замине с обещания за любов и „нито ден без писмо“, които никога нямаше да се изпълнят. Защото лятото неведнъж се е изнизвало така — в едно кръстосване по моретата, без да хвърли котва в остатъка на нечий живот.

Тогава наставаше и времето за завръщане във все още задушния град с влажните дни на сиромашкото лято през септември, приготовленията за училище, за срещи със стари приятели и размяна на впечатления и за дългото, бавно потапяне в сивата зима.

До нея Крис плачеше.

В далечината чайки литваха от вдадената в морето ивица земя и дълго кръжаха над тъмната вода. А когато първите бледи лъчи на утринното слънце погалиха върховете на оранжевите метални колони на Голдън Гейт, те почнаха да надават писъци от глад. Даяна прегърна Крис, притисна го към себе си и затвори очи срещу блясъка на зората над Сосалито 3 3 Квартал в Сан Франциско. — Б.пр. .

Беше седнала направо на земята, без да обръща внимание на влагата, която се просмукваше в бедрата й, потопена в горчиви сълзи от спомени по миналото, бликащи с нова сила в съзнанието й.

— Боже Господи! — разнесе се шепотът на Крис над шума на морето и пронизителните крясъци на кръжащите чайки.

Беше опрял буза в извивката на ръката й; сълзи се стичаха по лицето му и капеха в скута й. Всяка капка се забиваше в нея като изстреляна с прашка.

— Такъв страхотен гений беше. Няма да се роди втори като него — продължи Крис.

Зад гърба им, в края на пътя, беше спряла лимузината. Шофьорът, кръстосал ръце върху неравномерно повдигащите си гърди, със слънчеви очила на носа, се беше излегнал в седалката и похъркваше в съня си.

Отвъд безлюдния път се издигаше градът, насичащ стъпаловидно хълма; между дърветата и буйния листак надничаха едноетажни магазини и ниски къщи. Тук, в околностите на града беше истинската природа, макар тази част да се намираше точно над моста. А не като в Ню Йорк — помисли си Даяна, — където ти трябва половин час само да стигнеш до Куинс.

— Всички си отиват един по един, Даяна — гласът му беше тежък като олово и хриплив от прекалено много наркотик и покруса. — Скоро няма да остане ни един, който да смята, че си струва да бачкаш тъй всеотдайно. Никой, освен младите нехранимайковци, дето си въобразяват, че знаят всичко, но нямат и представа за какво става дума. Музикантите… истинските музиканти измират… измират от неизлечима болест.

— Въпрос на издръжливост, Крис.

— Не — поклати глава той, — много грешиш. Нищото помежду ни — то ни убива. Тази празнота е толкова огромна, че когато свършим да свирим, ние не смеем, никой от нас не смее да се застоява по дълго защото тя ще ни погълне живи — Даяна го усети как потрепери и притисна устни в рамото му, за да го успокои.